Скитайки се през тълпата, за да избегне един пиян чичо на Рон, който изглежда не знаеше дали Хари не е негов син, Хари забеляза стар магьосник, който седеше сам на маса. Пухкавата му бяла коса, го караше да прилича на глухарче, покрито с прояден от молци фес. Беше му смътно познат: ровейки се в спомените си, Хари осъзна, че това беше Елфиас Доуж, член от Ордена на Феникса, и писателят на „Спомени за Албус Дъмбълдор“.
Хари се доближи до него.
— Може ли да седна?
— Разбира се, разбира се. — Каза Доуж; имаше много тънък и хрипкав глас.
Хари се наведе към него.
— Господин Доуж, аз съм Хари Потър.
Доуж ахна.
— О, скъпо момче! Артър ми каза, че си тук, маскиран… Толкова се радвам… за мен е чест!
С пляскане от нервно удовлетворение, Доуж наля на Хари една чаша шампанско.
— Мислех да Ви пиша — прошепна той. — след Дъмбълдор… шокът… и за вас, сигурен съм… — Малките очи на Доуж изведнъж се напълниха със сълзи.
— Прочетох кратката биография, която сте написали за „Пророчески вести“ — каза Хари. — не знаех, че сте познавали професор Дъмбълдор толкова добре.
— Колкото всички други, — отговори Доуж, потупвайки очите си с кърпичка. — Със сигурност го познавам най-отдавна, ако не считаме Абърфорд, а някак си хората никога не са считали Абърфорд за нещо.
— Като стана дума за „Пророчески вести“… не знам дали сте видели, г-н Доуж…?
— О, мило момче, моля те, наричай ме Елфиас.
— Елфиас, не знам дали сте видяли интервюто, което Рита Скийтър е дала относно Дъмбълдор.
Лицето на Доуж придоби нервен цвят.
— О, да, Хари, видях го. Тази жена, или по-скоро лешояд е по-подходяща дума, постоянно ми досаждаше да говоря с нея. Срам ме е да кажа, че на моменти ставах груб, казвах й, че постоянно се рови за находки, което както виждаш се е отразило под формата на клеветене на моя разум.
— Ами, в това интервю, — продължи Хари — Рита Скийтър споменава, че Дъмбълдор е бил замесен в Черните Изкуства, когато е бил млад.
— Недей да вярваш и на дума от това! — каза Доуж отведнъж. — На нито дума, Хари! Не позволявай на нищо да опетни спомените ти за Албус Дъмбълдор!
Хари погледна в сериозното, изстрадало лице на Доуж, но не се почувства убеден, а объркан. Наистина ли Доуж мислеше, че е толкова лесно Хари да избере просто да не вярва? Не разбираше ли той нуждата на Хари да е сигурен, да знае всичко? Може би Доуж подозираше чувствата на Хари, защото изглеждаше притеснен и бързо продължи, — Хари, Рита Скийтър е ужасна…
Но беше прекъснат от пискливо кикотене.
— Рита Скийтър? О, обичам я и винаги чета материалите й!
Хари и Доуж погледнаха настрани и видяха леля Мюриъл да стои там, перата да танцуват в косата й и бокал с шампанско в ръката й.
— Здравей Мюриъл — каза Доуж — ние тъкмо обсъждахме…
— Ти там! Дай ми стола си, аз съм на сто и седем!
Червенокосият Уизли-„братовчед“ скочи от мястото си и леля Мюриъл взе стола с неочаквана сила и се настани между Доуж и Хари.
— Тя написа книга за Дъмбълдор нали знаете?
— Здравей отново, Бари, или както ти е там името — каза тя на Хари. — Сега какво казваше за Рита, Елфиъс? Нали знаеш, че тя написа биографията на Дъмбълдор? Не мога да дочакам да я прочета. Трябва да си запазя една във „Флориш и Блотс“.
Доуж я погледна изкосо, но в този момент Мюриъл пресуши бокала си и си взе нов от минаващия сервитьор. Тя отпи голяма глътка шампанско, уригна се и чак тогава продължи:
— Няма нужда да се пулите като чифт плюшени жаби! Преди да стане уважаван от всички, имаше някои интересни слухове за Албус!
— Непълна информация… — каза Доуж и стана червен като репичка.
— Ти ще кажеш така, Елфиъс! — изкудкудяка Мюриъл — Забелязах колко си кърпил историята в твоята жалейка!
— Съжалявам, че мислиш така! — каза студено Доуж — Уверявам те че писах от сърце.
— О, всички знаем за приятелството ти с Дъмбълдор! Смея да кажа, че ти ще си мислиш, че е светец, дори като се разбере, че той се е оттървал от безмощната си сестра!
— Мюриъл!! — възкликна Доуж.
Студ премина през гърдите на Хари, и той нямаше нищо общо със студеното шампанско.