Той стана от пода и започна да се суети около бюрото и да разтребва. Хедуиг не помръдна, докато той размахваше вестниците и ги хвърляше един по един в купа боклуци. Тя беше или заспала или се преструваше; беше сърдита на Хари, заради малкото време, което прекарваше извън клетката.
Когато наближи дъното на купчината вестници, Хари започна да действа по-бавно, търсейки в тях определена новина, която знаеше, че е пристигнала малко след появяването му на „Привит Драйв“ за лятото. Той си спомни че имаше малка статийка на първа страница за оставката на Черити Бърбейдж, учителката по Мъгълознание в „Хогуортс“. Най накрая той я откри. Обръщайки на десета страница той потъна в стола на бюрото си и започна да препрочита намерената статия:
Срещнах Албус Дъмбълдор когато бях на единадесет години, през първия ми ден в „Хогуортс“. Нашето взаимно привличане беше несъмнено поради факта, че и двамата се чувствахме аутсайдери. Аз бях прихванал змейска шарка, малко преди да пристигна в училище и въпреки, че не бях вече заразен, моето белязано от пъпки лице и зеленикав отенък, не окуражаваха много хора да се доближат до мен. От своя страна Албус беше пристигнал в „Хогуортс“ с бремето на нежелана слава. Едва преди година, неговият баща Пърсивал, беше обвинен в жестока, широко разгласена атака над трима малки мъгъли.
Албус никога не се опита да отрече вината на баща си, (който бе осъден да умре в Азкабан) че е извършил престъплението — напротив, когато събрах кураж да го попитам, той ме убеди, че знае, че баща му е виновен. После Дъмбълдор отказваше да говори за тази тъжна работа, въпреки многото опити да бъде накаран да го направи. Някои все пак бяха склонни да хвалят това действие и да предполагат, че Албус също мрази мъгълите. Не можеха да бъдат в по-голяма заблуда. Всеки познаващ Албус би отбелязал, че той никога не е показвал и най-дребни анти-мъгълски наклонности. Действително неговата непоколебима подкрепа за мъгълските права му спечелиха много врагове през следващите години.
Все пак в рамките на няколко месеца собствената слава на Албус започна да затъмнява тази на баща му. До края на първата година, той вече не бе познат на никой като сина на мразещия мъгълите, а като най-добрия ученик който някога бе стъпвал в училището. Тези от нас които имаха привилегията да бъдат негови приятели, бяхме благословени с неговите поуки. А да не споменавам и неговата помощ и подкрепа, с които той винаги е бил щедър. По-късно в живота той ми призна, че още тогава е знаел, че най-голямото му удоволствие е преподаването.
Той не само печелеше всяка награда, която имаше в училище, но скоро почна да поддържа връзка с най-признатите магьосници от това време, включително и с Николас Фламел — известния алхимик, Батилда Багшот — прочутата историчка и Адалберт Уофлинг — магическият теоретик. Някои от творбите му намериха място в изучавани произведения: „Трансфигурацията днес“, „Предизвикателствата на магията“ и „Практически отвари“. Бъдещата му кариера изглеждаше стремителна, и единствения въпрос беше кога той ще стане Министър на Магията. Въпреки че в по-късни години, често бе предполагано, че е бил на ръба да заеме поста, той никога не е имал политически амбиции.
Три години след като започнахме в „Хогуортс“, братът на Албус — Абърфорт, също бе приет. Те не си приличаха: Абърфорт не беше толкова ученолюбив и за разлика от Дъмбълдор предпочиташе да решава споровете с дуели, вместо с разумно разискване. Въпреки това, би било грешка да се сметне, както някои правят, че двамата братя не бяха близки. Те я караха криво-ляво, толкова добре, колкото можеха две толкова различни момчета. С уважение към Абърфорт, трябва да се признае, че животът му в сянката на брат му със сигурност не е било приятно преживяване. Опасността да бъдеш постоянно засенчван, беше нещо като професионален риск за всеки негов приятел и не може да не е била по-неприятна ситуацията да бъдеш негов брат. Когато Албус и аз напуснахме „Хогуортс“, смятахме да поемем нормалната за тогава околосветска обиколка — посещавайки и наблюдавайки чужди магьосници, преди да започнем да следваме собствените си кариери. Обаче тук се намеси трагедията. В навечерието на самото пътуване, майката на Албус, Кендра почина, оставяйки Албус за глава и единствен който изхранва семейството. Аз отложих отпътуването си колкото можах, за да поднеса съболезнованията си на погребението на Кендра, и след това поех на (както се оказа) едно самотно пътуване. С по-малки брат и сестра, за които да се грижи и малкото останало им злато, не можеше и дума да става Албус да ме придружи.