— Страшен е, а? — рече Стан, който бе наблюдавал Хари, докато четеше.
— Убил е тринайсет души — каза Хари, подавайки вестника обратно на Стан. — И само с едно проклятие.
— Точно така — рече Стан. — Пред свидетели… Посред бял ден. Голяма беля стана, нали, Ърн?
— Ъхъ — мрачно потвърди шофьорът.
Стан се извъртя на креслото си с ръце на гърба, та да вижда Хари по-добре.
— Блек беше голям поддържник на Ти-знаеш-кой — каза той.
— Какво? На Волдемор? — изрече Хари, без да съобрази.
На Стан му побеляха дори пъпките, а Ърни така рязко изви кормилото, че цяла къща в една ферма трябваше да се отдръпне встрани, за да не я блъсне автобусът.
— Ти с ума ли си си? — хлъцна Стан. — Що му казваш името?
— Съжалявам! — бързо изрече Хари. — Много съжалявам… забравих…
— Забравил! — глухо повтори Стан. — Ех, момче, сърцето ми щеше да се пръсне…
— Значи… значи Блек поддържал Вие-знаете-кого? — опита се Хари да поправи нещата.
— Дааа… — рече Стан, като разтриваше гърдите си. — Да, тъй е. Бил много близък на Ти-знаеш-кой, разправят… ама след като малкият Хари Потър се разправил с Ти-знаеш-кой — при тези думи Хари нервно приглади перчема върху белега си, — ’сичките, дето подкрепяли Ти-знаеш-кой, били изловени, нали тъй, Ърн? Ама повечето, като разбирали, че без Ти-знаеш-кой тяхната е свършила, не се противили. Само Сириус Блек бил наопаки. Чувах, че се канел да стане втори човек, щом Ти-знаеш-кой дойде на власт? И кат’ го сгащили най-сетне по средата на една улица, той извадил магическата си пръчка и ’дигнал във въздуха половината улица, та и един магьосник заедно с дузината мъгъли, дето се случили там. Страхотия, ви казвам! И к’во мислиш направил Блек тогаз? — продължи Стан, шепнейки тайнствено.
— Какво? — попита Хари.
— Разсмял се — рече Стан. — Стоял си там и се смеел. А като дошли хората от Министерството на магията, подчинил се и тръгнал с тях, като се заливал от смях. Щото е луд, нали тъй, Ърн? Луд, та се не видял!
— И да не е бил луд, преди да го затворят в Азкабан, там задължително е превъртял — обади се шофьорът тихо. — Аз да съм, по-добре да се вдигна във въздуха, преди да ми стъпи кракът там. Ама тъй му се пада, знам си аз… след ’сичкото, дето го забърка.
— Видели се в чудо, додето замажат работата, нали, Ърн? — рече пак Стан. — Цяла улица гръмнала с толкоз мъртви мъгъли! К’во казаха тогаз, че се случило, а, Ърни?
— Експлозия от газ — изсумтя шофьорът.
— А ей го сега навънка — каза Стан, като се вглеждаше отново в мършавото лице на Блек от снимката във вестника. — Че то май никой не е бягал досега от Азкабан, а, Ърн? Не загрявам как е успял. Страшно си е, а? Ама не го виждам да им се изплъзне на ония стражи от Азкабан, нали, Ърни?
Ърни изведнъж потрепера.
— Я приказвай за нещо друго, Стан, че тръпки ме побиват, кат’ си ги представя ония от Азкабан.
Стан неохотно остави вестника, а Хари се облегна на прозореца на „Среднощния рицар“, чувствайки се по-зле от всякога. Неволно си представяше какво ще разправя Стан на пътниците си след няколко нощи.
— Чу ли к’во направил оня Хари Потър? Ами издул леля си и я залепил на тавана! Возихме го тука в „Рицаря“, нали, Ърн? Опитал се да избяга…
И той, Хари бе нарушил магьосническите закони точно като Сириус Блек. Дали стореното на леля Мардж бе толкова лошо, че да го пратят в Азкабан? Хари не знаеше нищо за затвора на магьосниците, макар че всички говореха за него с ужас в гласа. Хагрид, пазачът на дивеча в „Хогуортс“, бе изкарал там два месеца предишната учебна година. Хари нямаше скоро да забрави смъртния страх, изписан по лицето на Хагрид, като му съобщиха къде ще го водят. При това пазачът бе един от най-храбрите хора, които Хари познаваше.
Рицарят на колела пореше мрака, разпръсквайки храсти и стълбове, телефонни кабини и дървета, а Хари лежеше, нещастен и неспокоен, на пухения креват. След малко Стан се сети, че Хари бе платил за горещ шоколад, и донесе, но го разля по възглавницата, когато автобусът премина с един скок от Ангълсий до Абърдийн4. Един след друг магьосници и вещици по халати и чехли се смъкваха от горните етажи, за да слязат от автобуса. Изглеждаха много доволни, че го напускат.
Накрая Хари остана единственият пасажер.
— Е, Невил — плесна с ръце Стан, — докъде в Лондон?
— „Диагон-али“ — отвърна Хари.
— Дадено! Дръж се здраво сега…
ТРЯС!
Те се носеха вече по „Чаринг кросроуд“. Хари седеше и гледаше как сгради и скамейки се отдръпваха да сторят път на „Среднощния рицар“. Небето вече просветляваше. Той щеше да се скрие някъде за няколко часа и да изчака, докато отворят „Гринготс“, а после да поеме… Само че не знаеше накъде.