— Хайде, хайде, сигурен съм, че ще мислиш другояче, като се поуспокоиш — каза Фъдж все още загрижено. — В края на краищата те са твоето семейство и съм убеден, че… ъъъ… някъде много дълбоко в себе си сте привързани един към друг.
Хари нямаше никакво желание да спори с Фъдж. Той още чакаше да чуе какво ще му се случи оттук нататък.
— Сега остава само да решим — продължи Фъдж, като си мажеше втора питка — къде ще прекараш последните две седмици от ваканцията си. Предлагам ти да наемеш една стая тук в „Продънения котел“ и да…
— Чакайте — не се стърпя Хари, — ами наказанието ми?
Фъдж примигна:
— Какво наказание?
— Нали наруших закона! — каза Хари. — Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни.
— О, мило момче, нима ще те наказваме за такава дреболия! — възкликна Фъдж и размаха небрежно питката си. — Станало е случайно! Ние не изпращаме никого в Азкабан, задето е издул леля си!
Хари не би могъл и да си представи такова отношение от страна на Министерството на магията.
— Миналата година получих официално предупреждение само защото едно домашно духче размаза пудинг в къщата на вуйчо ми! — намръщи се той. — От Министерството на магията ми писаха, че ще ме изгонят от „Хогуортс“, ако пак разберат, че съм направил магия.
Ако очите не го лъжеха, министърът изведнъж се почувства неловко.
— Обстоятелствата се менят, Хари… трябва да се съобразяваме… със сегашната обстановка… Ти нали не искаш да те изключат?
— Разбира се, че не искам! — отвърна Хари.
— Ами тогава за какво изобщо говорим? — изсмя се безгрижно Фъдж. — А сега си вземи питка, докато отида да видя има ли Том стая за теб.
Фъдж излезе от приемната, а Хари продължи да гледа след него. Ставаше нещо необяснимо. От една страна, защо го беше чакал Фъдж пред „Продънения котел“, ако не за да го накаже за стореното? Но пък от друга — едва ли е редно министърът на магията лично да се занимава с нарушенията на невръстни магьосници.
Фъдж се върна, придружен от Том.
— Единайсета стая е свободна, Хари — съобщи министърът. — Мисля, че ще се чувстваш много добре. Само още нещо ще ти кажа и съм сигурен, че ще ме разбереш — не искам да се скиташ из мъгълски Лондон. Стой си на „Диагон-али“. И вечер ще се прибираш, преди да се мръкне, нали? Ясно ти е защо, надявам се. Том ще те държи под око вместо мен.
— Разбира се — бавно каза Хари, — но защо…
— Няма да допуснем пак да изчезнеш — обясни Фъдж със сърдечна усмивка. — Не, не, по-добре да знаем къде си… искам да кажа…
Фъдж шумно прочисти гърлото си и взе раираната си мантия.
— Е, аз ще тръгвам, че имам много работа, нали знаеш.
— Попаднахте ли вече на някаква следа от Блек? — попита Хари.
Пръстите на Фъдж се плъзнаха по сребърната тока на мантията му.
— Какво каза? О, ти си чул… Е, не, не, още не, но това е само въпрос на време. Пазачите от Азкабан никого досега не са пропускали… а аз лично никога не съм ги виждал толкова разлютени. — Фъдж дори леко потръпна. — И така, аз ще се сбогувам.
Той протегна ръка и като я поемаше, Хари внезапно се сети нещо.
— Ааа… Господин министър, мога ли да ви попитам нещо?
— Разбира се — усмихна се Фъдж.
— Ами нали третокурсниците вече имат правото да посещават Хогсмийд, но леля ми и вуйчо ми не можаха да ми подпишат разрешителното. Дали не бихте могли да го подпишете вие?
На Фъдж явно му стана неудобно.
— Хм — поколеба се той, — не! Не мога, Хари. Много съжалявам, но аз не съм ти нито родител, нито настойник…
— Ама вие сте министър на магията! — настоя Хари. — Ако вие ми разрешите…
— Не, съжалявам, Хари, но правилата са си правила — сухо каза Фъдж. — Може би ще успееш да посетиш Хогсмийд догодина. Всъщност мисля, че е по-добре да не… дааа. Е, тръгвам. Приятно прекарване тук, Хари!
И като се усмихна и раздруса ръката на Хари за последен път, Фъдж излезе от стаята. Том пристъпи към момчето, широко усмихнат.
— Последвайте ме, ако обичате, господин Потър — подкани го той. — Аз вече съм качил нещата ви горе…
Хари тръгна след Том по красиво дървено стълбище. Стигнаха до врата с месингов номер единайсет, която Том отключи и отвори пред Хари.
Вътре имаше много удобно на вид легло, добре излъскани дъбови мебели, весело припукващ огън, а на гардероба бе кацнала…
— Хедуиг! — ахна Хари.
Бялата полярна сова щракна с човка, изпърха и кацна на рамото на Хари.
— Много умна сова имате — подсмихна се Том. — Пристигна има-няма пет минути след вас. Ако ви потрябва нещо, господин Потър, веднага ме повикайте.