— Трябва да подпишеш формуляра с разрешението — бързо изрече Хари.
— И защо трябва да го правя? — подигравателно попита вуйчо Върнън.
— Амиии… — Хари внимателно подбираше думите си. — Ще ми е трудно да се преструвам пред леля Мардж, че ходя в онова Свети как-беше…
— „Свети Брут“, строго охраняван център за непоправими непълнолетни престъпници! — избълва вуйчо Върнън и Хари със задоволство долови неоспорима нотка на паника в гласа му.
— О, да! — каза Хари, гледайки спокойно вуйчо Върнън право в дебелото мораво лице. — Много трудно се помни. А трябва и да се постарая да звучи по-убедително, нали? Ами ако случайно изпусна нещо?
— Ще те смачкам, разбра ли! — ревна вуйчо Върнън и направи една крачка към Хари с вдигнат юмрук.
Но Хари запази пълно спокойствие.
— Като ме смачкаш, леля Мардж няма да забрави онова, което бих могъл да й кажа — мрачно каза той.
Вуйчо Върнън замръзна с вдигнат юмрук и лицето му стана още по-грозно червеникавокафяво.
— Но ако подпишеш разрешителното — бързо продължи Хари, — ти обещавам да запомня къде уж ходя на училище, да се държа като мъг… като обикновено момче и така нататък.
Хари усети, че вуйчо Върнън обмисля предложението, въпреки че зъбите му бяха оголени, а на слепоочието му пулсираше една вена.
— Добре — отсече той накрая. — Ще следя внимателно поведението ти, докато Мардж ни гостува, и ако до края се придържаш към правилата на играта, ще ти подпиша проклетия формуляр.
Той се завъртя кръгом, отвори рязко вратата и така я затръшна след себе си, че едно от горните прозорчета падна.
Хари не се върна повече в кухнята, а отиде в стаята си. Щом трябваше да се преструва на мъгъл, по-добре отсега да започва. Бавно и тъжно той събра всичките си подаръци и картички за рожден ден и ги скри под дъската на пода при домашното си. После се приближи до кафеза на Хедуиг. Ерол като че ли се беше посъвзел и сега той и Хедуиг спяха с глави под крилата си. Хари въздъхна и ги побутна да се събудят.
— Хедуиг — мрачно й заговори той, — трябва да изчезнеш оттук за една седмица. Отлитай с Ерол, а Рон ще се грижи за теб. Ще му обясня с писмо… И не ме гледай така. — В големите кехлибарени очи на Хедуиг се четеше упрек. — Не съм виновен аз. Това е единственият начин да посетя Хогсмийд заедно с Рон и Хърмаяни.
Десет минути по-късно Ерол и Хедуиг (с привързано към крака й писмо до Рон) излетяха през прозореца и се изгубиха от погледа му. Чувствайки се вече истински нещастен, Хари прибра празния кафез в гардероба.
Но не му остана много време да тъгува. Съвсем скоро чу откъм стълбите леля Петуния, която му изкрещя да слиза и да се приготви за посрещането на гостенката.
— И направи нещо с тая коса! — сопна се леля му, като го видя вече долу в антрето.
Хари не виждаше смисъл да се опита да приглади косата си. Леля Мардж обичаше да го критикува, значи колкото по-неспретнат изглеждаше, толкова по-доволна щеше да бъде тя.
Не след дълго се чу хрущене на чакъл и колата на вуйчо Върнън спря в алеята, после тропна вратата и се разнесоха приближаващи стъпки.
— Вратата! Бързо! — изсъска леля Петуния на Хари.
Със свит от мъка стомах той отвори вратата.
На прага стоеше леля Мардж. Тя много приличаше на вуйчо Върнън — имаше широко, месесто и мораво лице, дори и мустаци, макар и не така гъсти като неговите. В едната си ръка носеше огромен куфар, а под другата мърдаше стар и злонрав булдог.
— Къде ми е Дъденцето? — ревна леля Мардж. — Къде ми е племенничето?
Дъдли се дотътри през антрето със зализана върху плоската му глава русолява коса и с папийонка, едва забележима изпод многото му брадички. Леля Мардж тикна куфара право в стомаха на Хари, като му изкара въздуха, сграбчи Дъдли здраво с една ръка и залепи дълга целувка на бузата му.
Хари отлично знаеше, че Дъдли изтърпява целувките на леля си Мардж само защото винаги биваше щедро възнаграден за това. И разбира се, щом гостенката го пусна, в дебелата си шепа той стискаше нова-новеничка банкнота от двайсет лири.
— Петуния! — провикна се леля Мардж, подминавайки Хари, като че беше закачалка за шапки.
Двете лели се целунаха, по-точно леля Мардж блъсна широката си челюст в изпъкналата скула на леля Петуния. Влезе и вуйчо Върнън, широко засмян, и затвори вратата.
— Чай, Мардж? — попита той. — А Рипър какво ще хапне?
— Рипър ще си пийне малко чай от моята чинийка — отвърна леля Мардж и всичките Дърсли влязоха в кухнята, оставяйки Хари сам в антрето с куфара.