Бош виждаше, че стратегията е добра и смяташе, че Елайъс е щял да спечели делото. Той отново се върна към призовките. Частейн беше трети, което го поставяше откъм благоприятната за ищеца страна — след Гаруд и преди един от обвиняемите. Щеше да свидетелства в полза на Елайъс и Харис, но се беше опитал да отклони връчването на призовката.
Хари прочете името на фирмата-куриер, която връчваше призовките, и набра номера на бюро справки. Беше късно, но и призовките обикновено се връчваха в необичайни часове, а не между девет и пет. Отговори му мъж и той помоли да го свържат със Стив Васик, името, посочено в призовката на Частейн.
— Тази вечер не е на работа. Вкъщи си е.
Бош се представи и обясни, че води следствие и се налага незабавно да разговаря с Васик. Мъжът не искаше да му даде телефонния номер на служителя, но се съгласи да вземе неговия и да предаде съобщението.
След като затвори, Хари се изправи и започна да се разхожда из къщата. Не беше сигурен какво е открил, но изпитваше онази възбуда, която често го изпълваше точно преди да открие нещо важно. Разчиташе на инстинкта си и той му подсказваше, че е близо до отговора на загадката.
Телефонът иззвъня и той се втурна към дивана.
— Господин Васик?
— Аз съм, Хари.
— Елинор. Хей, как си? Добре ли си?
— Аз съм добре. Но ти си в град, който се готви да пламне. Гледах новините.
— Да. Изглежда зле.
— Съжалявам, че се е получило така, Хари. Разказвал си ми за Шиън. Зная, че сте били близки.
Очевидно не знаеше, че Шиън се е самоубил в собствения им дом. Реши да не й казва нищо. Освен това не искаше да задържа линията.
— Къде си, Елинор?
— Върнах се във Вегас. — Тя тъжно се засмя. — Колата едва издържа до тук.
— Във „Фламинго“ ли си?
— Не… На друго място.
Не искаше да му каже и това го нарани.
— Имаш ли някакъв номер, на който да те потърся?
— Не съм сигурна колко време ще остана тук. Просто исках да те чуя и да се уверя, че си добре.
— Аз ли? Не се безпокой за мен. Добре ли си, Елинор?
— Да.
Бош вече не мислеше за Васик.
— Имаш ли нужда от нещо? Какво ще правиш с колата?
— Всичко е наред. След като вече съм тук, колата не ме интересува.
Последва продължително мълчание. Чуваха се електронните звуци, които веднъж някой бе нарекъл „дигитални мехурчета“.
— Е — накрая каза той, — искаш ли да поговорим за това?
— Струва ми се, че моментът не е подходящ. Нека няколко дни да обмисля нещата, после ще приказваме. Ще ти позвъня, Хари. Пази се!
— Обещаваш ли ми?
— Обещавам.
— Добре, Елинор. Ще чакам.
— Дочуване, Хари.
Тя затвори, преди да успее да й отговори. Бош дълго остана прав до дивана, замислен за нея и за онова, което се бе случило между тях.
Телефонът иззвъня в ръката му.
— Да?
— Детектив Бош? Предадоха ми да ви телефонирам.
— Господин Васик?
— Да. От „Трипъл Ей Просес“. Шефът ми Шели каза, че сте…
— Да, търсих ви.
Бош седна на дивана и постави бележник в скута си. После извади от джоба си химикалка и написа най-отгоре на страницата името на Васик. Ако съдеше по гласа, служителят беше млад. В говора му имаше нещо от Средния запад.
— Колко сте годишен, Стив?
— На двадесет и пет.
— Отдавна ли работите в „Трипъл Ей“?
— От няколко месеца.
— Добре, миналата седмица, в четвъртък сте връчили призовка на детектив от лосанджелеското полицейско управление на име Джон Частейн, спомняте ли си?
— Естествено. Не искаше да я приеме. На повечето ченгета, с които съм си имал работа, не им пука. Свикнали са.
— Ясно. Точно за това исках да ви питам. Какво точно имате предвид, когато казвате, че не е искал да приеме призовката?