В продължение на близо две десетилетия той беше натрупал цяло състояние, като завеждаше дело след дело във федералния съд от страна на граждани, по някакъв начин сблъскали се с органите на реда. Елайъс съдеше патрулни полицаи, детективи, дори началника на полицията и самата институция. Беше агресивен и изправяше на подсъдимата скамейка всички, дори съвсем далечно свързани с инцидента и нележащи в основата на проблема. След като полицейско куче бе ухапало беглец, заподозрян в извършване на въоръжен грабеж, адвокатът заведе от страна на ранения дело срещу кучето, водача му и неговите шефове, та чак до началника на полицията. И за да увенчае докрай усилията си в служба на Правосъдието обвини инструкторите на водача от академията, както и служителите, които хранеха кучето.
В късните си вечерни изявления и честите си „импровизирани“, но хитро оркестрирани пресконференции на стъпалата пред окръжния съд на САЩ, Елайъс винаги се представяше като блюстител на справедливостта, глас в пустиня, вопиющ срещу злодеянията на фашистко-расистката военизирана организация, известна под името „Лосанджелеско полицейско управление“. За критиците си — както от полицията, така и от градската и окръжната прокуратура — расист бе самият Елайъс, който още повече задълбочаваше бездната в този и без това разделен град. За тях той представляваше утайката на право-раздавателната система, съдебен чародей, който можеше от раз да изтегли картата на расизма от колодата.
Най-често защищаваше цветнокожи. Умението му да ораторства и да подбира нужните му факти превръщаше клиентите му в герои, в симптоматични жертви на раз-вилнялата се полицейска хунта. Мнозина от южните квартали вярваха, че единствено Елайъс пречи на полицията да се превърне в окупационна, армия. Той бе един от малкото хора, които едновременно бяха толкова мразени и обичани в различни райони на града.
Малцина от онези, които го уважаваха, разбираха, че цялата му практика е изградена на основата на прост параграф от закона. Той водеше дела само във федерални съдилища и според разпоредбите на американските кодекси на гражданските права, което в случай, че спечели, му осигуряваше хонорарите от лосанджелеската управа.
Побоят над Родни Кинг, докладът на комисията „Кристофър“, порицал управлението под въздействието на процеса, последвалите граждански бунтове и случаят О. Дж. Симпсън оказваха въздействие върху всяко дело на Елайъс. За адвоката не беше особено трудно да печели дела срещу полицията и да убеждава съдебните заседатели поне да овъзмездят нанесените на ищеца щети. А съдебните заседатели не съзнаваха, че такива присъди дават възможност на Елайъс да изсмуква пари от града и неговите данъкоплатци, включително и от самите тях, суми, равняващи се на стотици хиляди долара.
В процеса за ухапването от кучето, превърнал се в емблематичен за Елайъс, съдебните заседатели решиха, че правата на ищеца са били накърнени. Но тъй като този ищец бе крадец, многократно арестуван и съден в миналото, те възмездиха щетите му само с един долар. Намерението им беше ясно — по-скоро да обърнат внимание на полицията, отколкото да превърнат престъпника в богаташ. За Елайъс обаче, това нямаше значение. В съответствие с федералните разпоредби той изпрати на общината сметка за хонорар в размер на 340000 долара. Градските власти надигнаха вой и извършиха финансова проверка, но накрая му платиха повече от половината от тази сума. Съдебните заседатели — и мнозина преди и след това — смятаха, че по този начин порицават лосанджелеското полицейско управление, а в действителност самите те плащаха за половинчасовите късни реклами на Елайъс по Канал 9, за неговото порше, италианските му костюми и разкошната му къща в Болдуин Хилс.
Елайъс, разбира се, не беше единствен. В града имаше десетки адвокати, които се занимаваха със случаи, свързани с нарушение на гражданските права от страна на полицията, и използваха същите федерални разпоредби, позволяващи им да смучат огромни суми от общинския бюджет. Не всички обаче бяха цинични и мотивирани от парите. Съдебните процеси на Елайъс и колегите му предизвикваха положителни промени в управлението. Дори враговете им — ченгетата — не можеха да не им го признаят. Подобриха се и условията в местните затвори. Гражданите получиха възможност без страх да подават жалби срещу недобросъвестни полицаи.