Майка му почука на вратата. Познаваше начина й.
— Влез, мамо.
— Къде беше, Ролан?
Ролан лежеше върху леглото си, транзисторът беше зад него. Пресегна се и го намали.
— В гората. На разходка.
— Видя ли Антоан? Трябваше да доведе Мари и Пол за обяд.
Ролан си спомни, че за обяд бяха поканили гости.
— Срещнах го в гората. Каза, че взема един ден отпуск и отива в Орлеан или нещо подобно.
— Наистина ли? Смяташе да пусне на свобода пора, нали?
— Да, мамо. Вече го е направил. Видях клетката в гората.
Майка му изглеждаше разтревожена.
— Съжалявам, Ролан, но не беше Подходящо животно, нали разбираш? Горкият стар Антоан, трябва да помислим и за него. Изпитва ужас от порове и е прав.
— Зная, мамо, няма значение.
— Ти си добро момче. Но как така Антоан си е тръгнал… Сигурно ще отиде на кино в Орлеан и довечера ще се прибере. Нали не е взел колата?
— Каза, че ще вземе автобуса за Орлеан. Много ми беше ядосан. Каза, че може би ще отсъства повече дни.
— Това са глупости. По-добре да отида да посрещна Мари и Пол. Виждаш ли какви неприятности ни докара с това животно, Ролан! — майка му се усмихна леко и излезе.
На вечеря Ролан едва успя да спести малко от месото си и към десет и тридесет, когато Брижит си бе легнала и майка му се бе прибрала в стаята си, да го изнесе навън. Седна върху камъка, където бе оставил Хари на обяд и след седем или осем минути той пристигна. Ролан се засмя.
— Месо, Хари! — прошепна Ролан, въпреки, че беше на достатъчно разстояние от къщата.
Хари се приближи още малко, взе недопеченото агнешко, но не с обикновеното настървение, този ден беше ял твърде много. За първи път Ролан го погали по главата. Представяше си как ще идва в гората през деня, ще дресира Хари да стои в джоба му, да прави разни номера. Хари нямаше нужда от клетка.
След два дни мадам Льомоание изпрати телеграма до сестрата на Антоан, която живееше в Париж, с молба да й телефонира. Сестра му се обади и каза, че Антоан не й се е обаждал.
Странно, помисли си мадам Льомоание, че Антоан си e тръгнал ей така, без да си вземе дрехите, дори палтото и шлифера. Помисли си, че ще трябва да уведоми полицията.
Полицаите дойдоха и започнаха да задават въпроси. Ролан каза, че е видял Антоан за последен път по пътя за Орлеан, откъдето е смятал да вземе автобуса, които минава в единадесет. Антоан е стар, каза мадам Льомоание, малко ексцентричен, инатлив. Оставил си и спестовната книжка. Полицията се ъ с банката и предупреди да им се обадят, ако Антоан отиде да тегли пари. Прегледаха и мястото в гората, което Ролан им показа. Намериха празната клетка с отворена вратичка, която Антоан бе занесъл в гората. Пътят за Орлеан беше надясно, в обратната посока, където беше погребан Антоан. Полицаите прегледаха цялата местност по посока на Орлеан. Изглежда, повярваха на историята на Ролан.
Всяка вечер Ролан можеше да излиза навън, без да го следят, за да храни Хари, а понякога правеше това и през деня. Няколко нощи Хари не се появи, Ролан предположи, че лови зайци или къртици. Хари беше див, но не съвсем; опитомен, но не напълно, Ролан знаеше това. Даваше си сметка, че не мисли твърде много какво Хари бе извършил. Предпочиташе да мисли, че Антоан е починал при сърдечна криза. Или ако понякога мислеше за Хари като за убиец, пренасяше се в царството на фантазията, при убийците в книгите, за които четеше: истински, ала не съвсем. Не е вярно — нито той, нито Хари бяха виновни.
Обичаше да си представя Хари като тайно оръжие, по-добро от пушка. Тайно, защото никой не знаеше за него, въпреки че смяташе да каже на Стефан. Представяше си как използва Хари в убийството на учителя по математика, когото ненавиждаше. Имаше навик да пише писма на Стефан, написа му историята как Хари убива Антоан във фантастичен вариант. „Може би няма да повярваш на този разказ, Стефан, му писа накрая, но аз ти се кълна, че е истина Ако си направиш труда да се свържеш с полицията, ще разбереш, че Антоан е изчезнал!“
Стефан му отговори: „Не вярвам и дума от разказа за пора, очевидно вдъхновен от изчезването на Антоан, а и кой би повярвал, ако трябва да разчитат на тебе? Както и да е, това е твърде забавно. Имаш ли още истории?“