Отнякъде изкрещя сова.
Вождът провери дали краищата на ласото още висят пред издатината на скалата. Всичко беше непокътнато и Матотаупа изтегли ласото към себе си. Прехвърли го през една издадена напред скала и се спусна от входа на пещерата върху горската пръст. Харка направи същото и тръгна по следите на баща си, който прекосяваше в тъмната гора склона, като вървеше от южната страна на планината, където се намираха в момента, към западната. Когато Матотаупа ускори ход, за Харка отново не беше вече лесно да го следва.
Най-после двамата достигнаха един поток, който излизаше от скалата необикновено широк и силен; водите се гонеха с бучене по обраслия с гори стръмен склон надолу към по-големия поток в подножието на скалния масив.
Пред потока вождът се спря. Тук дърветата растяха малко по-нарядко, над полянката светеха звездите, водата блестеше и човек можеше да се оправи по-лесно. Матотаупа заповяда на момчето да легне и да спи. Харка се подчини, макар и с неудоволствие. Но той искаше да докаже на баща си, че може да бъде господар на себе си при всяко положение. Потърси по-гъсто обрасло с мъх местенце, сви се на кълбо и заспа, зъзнейки.
Когато отново се събуди, около него утрото също се разбуждаше. Мракът се разнесе, луната и звездите избледняха, дърветата, скалите и мъховете възвърнаха цветовете си, а в буйния пенлив поток се гонеха светлинните отблясъци на възходящото по небосвода слънце. Птици пееха, катерички се гонеха, един бръмбар профуча с бръмчене, търсейки храна. Беше студено, по-студено дори, отколкото през ноща росата по сухите дървета и боровите иглички, които покриваха пръстта трептеше сребърна като скреж.
Харка наблюдаваше баща си, който сякаш търсеше следи около водата. Но освен няколко дири от дивеч, които водеха към извора и към потока и след това отново се връщаха назад, не можеше да се намери нищо друго. Вождът седна до сина си.
— В пещерата имаше човек — каза той бавно и много сериозно. — Водата, на която ние се натъкнахме вътре, излиза тук от планината.
Харка разглеждаше съсредоточено извора. Можеше ли човек да излезе от планината заедно с водата? Изглеждаше невероятно, но не и невъзможно. Докато все още разсъждаваше, Харка чу отново гласа на баща си:
— Би било по-добре, ако можеше да останем още няколко дни тук. Дотогава непознатият или ще умре, или ще излезе заедно с водата навън. Но ти знаеш, че ние трябва да тръгнем с бивака, за да търсим бизони, и аз съм длъжен като боен вожд да предвождам хората си. Не мога да се бавя тук. Ние не можем да сторим нищо друго, освен да доведем тук някого от нашите хора и да го оставим на пост край потока. След това той ще ни настигне по следите. Изтичай в бивака и попитай мирновременния вожд Белия бизон кого ще изпрати тук на пост. Аз ще остана, докато дойде някой да ме смени. Разбра ли ме?
Харка веднага тръгна. Беше наистина уморен, но и твърде възбуден, та не усещаше умората, и се спускаше напряко с леки скокове надолу по склона към бивака. Непрекъснато в съзнанието му пареше въпросът защо баща му го беше завел тази нощ в пещерата. Какво искаше да му разкрие той? След срещата с непознатия всичко беше протекло различно от предвиденото и тайната, която Матотаупа искаше да разкрие на своя син през последната нощ, която щяха да прекарат в своята гориста родина, си беше останала тайна. Изпълнен с мрачни и неопределени предчувствия, Харка най-после пристигна в бивака, отдето се беше измъкнал тайно по вечерен здрач предишния ден.
Типите, както дакота наричат своите кръгли заострени нагоре кожени шатри, бяха опънати на една горска поляна от горната страна на реката. Група от четири по-големи шатри се отделяше от останалите: Заклннателската шатра на племето, Съвещателната шатра, шатрите на мирновременния и на бойния вожд. По тези типи бяха нарисувани с особено старание тайнствени знаци с различни бои, които индианците сами знаеха да си приготовляват от цветна пръст. Шатрата на бойния вожд Матотаупа беше украсена с големи квадрати. Слънчеви лъчи озаряваха тежките кожени чергила. Майката на Харка беше освободила от забитите в земята колчета направените от бизонова кожа чергила на входа към изток и ги беше вдигнала нагоре, така че въздухът и светлината можеха свободно да влизат вътре. Харка видя огнището в средата на бащината типи, дима, който се издигаше право нагоре, и пръстените паници. Край огъня седеше баба му и шиеше някаква дреха. По-малките братче и сестриче на Харка — десетгодишно момиченце и деветгодишно момче — я наблюдаваха внимателно. Майката дереше пред шатрата един заек. Харка усети силен глад, защото от седмица насам яденето им беше много оскъдно, но го потисна. Според заръката на баща си той веднага отиде в шатрата на мирновременния вожд, която се издигаше до Матотауповата типи.