Неочаквано Матотаупа се раздвижи. С бързината на пробягващ гущер той се вдигна от мястото си и пропълзя зад скалата и храсталака до Харка. После двамата зачакаха безмълвни. Нямаше защо да си говорят. Ясно беше, че Летния дъжд също беше наблюдавал случилото се от отсрещния бряг и се промъква сега към тях, колкото се може по-незабелязано.
Скоро след това очакването им се изпълни. Летния дъжд се примъкна до тях. Матотаупа и Харка се посвиха и сега, прилепнали плътно едни до друг, тримата наблюдаваха иззад същото прикритие потока. Там се случи нешо, което възбуди вниманието и изненадата им. Водната струя стана неспокойна, по-слаба, раздели се, сякаш беше срещнала във вътрешността на планината някакво препятствие, което спираше свободния й излаз. После водата изби навън неочаквано с удвоена сила и при това запрати нагоре два големи колкото юмрук камъка, единият от които изтрополя върху речните камъни, а вторият се удари в стеблото на едно дърво. Харка видя двата камъка, изхвърлени от водата, на земята. Те бяха еднакво остри и със странна форма като първия, който беше предизвикал подозрението му. Матотаупа. Летния дъжд и Харка се спогледаха въпросително. Двамата мъже започнаха да разговарят помежду си с езика на знаците.
— Камъните не бяха запратени от човек — говореше Матотаупа. — Водата е чудодейна — беше отговорът на Летния дъжд.
Матотаупа започна да се изтегля назад към гората и двамата го последваха. Когато се отделиха на из вестно разстояние от потока, така че тихите им думи да не могат да достигнат дотам, Матотаупа започна да им разказва шепнешком какво се беше случило, докато той беше стоял сам на пост край потока.
— Та — започва той — след като Харка си отиде, аз останах скрит и наблюдавах потока. По едно време чух някъде далеч долу в гората рев на сърна. Нашите хора са гладки. Тъкмо се канех да я поваля е ножа си — признавам — прибързано изоставих прикритието си, за да мога да се ослушам по добре от полянката и да бъда готов да се спусна подир нея. Не за по-дълго, отколкото е необходимо да се спусне клепачът над окото ми, застанах с гръб към потока. Тогава усетих удар в тила, не виждах вече нищо, но бях все още в съзнание. Строполих се.
Матотаупа замълча.
— Камък ли те удари? — попита Летния дъжд.
— Така беше. Той лежи още край потока. Не го ли видяхте? Не е речен камък.
— Аз го видях — каза Харка.
— Скоро отново ми светна пред очите — продължи разказа си Матотаупа. — Ала аз не знаех как е могъл камъкът да излети във въздуха и дали не го беше хвърлил неприятел. Ако го беше хвърлил неприятел, исках да го надхитря. Останах да лежа неподвижен, за да ме сметне той за мъртъв. Когато дойдеше, за да вземе скалпа ми, щях да скоча и да го убия. Но не дойде никакъв неприятел. Дойдохте вие.
— Да — отвърна само Летния дъжд и после дълго се замисли. Най-после отново проговори. — Пещерата е омагьосана и водата е чудодейна — каза той после, като наблягаше на всяка дума. — Хавандшита, нашият заклинател, предупреждаваше цялото племе. Не е било хубаво, Матотаупа, дето си дошъл в навечерието на нашето заминаване в омагьосаната пещера и си взел и момчето си. Магьосническият дух те е предупредил още веднъж. Възможно е това да е лош знак за всинца ни.