— Оттук нататък не очаквам капани. Не вярвам някой да е предполагал, че е възможно враг да се озове толкова навътре. Едва ли и на мен би ми минала такава мисъл през главата. За последните часове установих, че съм се отнасял твърде небрежно към сигурността. Знам, че сте уморени, но трябва да продължим. Явно се разшаваха толкова заради атаката — навън сигурно е същински ад. Значи всеки момент оттук ще мине някой. Не бива да се помайваме и мисля, че…
Тъкмо тогава тракторче с ремарке навлезе в кръстовището и зави към нас. Пистолетите мигновено се появиха в ръцете ни, а Корил изсъска:
— С първия изстрел!
Машината ни доближи. В кабината седяха само двама в червени униформи на техници. Толкова бързо ги изгорихме, че дори не успях да им разгледам лицата. В следващата секунда Ку тупна от тавана, изрита труповете на пода и спря трактора.
— Бързо! — отсече водачът ни. — Парк, Дарва, Кей — вие сте най-силни. Махнете сандъците от ремаркето!
Проклетите дървении бяха натъпкани с нещо тежко, но за две минути успяхме да ги наредим край стената на тунела. Надявахме се, че сме достатъчно далеч от кръстовището, за да не ни обърнат внимание, освен ако още някой не намине към нас.
Корил реши да не губи време за магии. Насочи лазерния си пистолет към сандъците и без разтакаване ги превърна в бяла пепел. Едва ли съскането щеше да се чуе при целия този шум наоколо. Качихме се набързо в ремаркето. Ку превключи на задна скорост, върна машината внимателно в кръстовището и пое по тунела, който водеше към Замъка.
Караше уверено и изобщо не използваше спирачките, когато доближавахме войници и други хора, тръгнали пеша. За моя огромна изненада те просто се прилепяха към стената и ни правеха път. По-нататък се разминахме с трактор — една педя делеше каросериите. Нашият дребосък само махна приятелски на техника.
Корил се подсмиваше.
— Ама че глупаци! Смятат ни за някаква специална част. Е, не грешат чак толкова. Подгответе си оръжията! След малко ще стане напечено.
Навлязохме в долния подземен етаж — огромна зала, изпъстрена с масивни каменни колони. Тук щъкаха стотици мъже и жени в черни и червени дрехи, виждаха се всякакви возила.
Спряхме послушно между разчертани бели линии на пода. Преливащият от самоувереност Корил ни намигна.
— Сега ще ви покажа защо бюрокрацията е такова зло за човечеството.
Скочи от ремаркето, като не забрави да прибере пистолета си в кобура, и се запъти към мъж със златисти емблеми по униформата — явно някакъв офицер и много силен маг, ако можеше да се съди по излъчването му.
Бившият Владетел на Харон го заговори спокойно. Офицерът кимна и посочи нанякъде. Корил небрежно отдаде чест и се върна при нас, стиснал зъби, за да не се захили.
— Хайде, скачайте! Няма да се тътрим по стълбите. Ще се качим с асансьор номер 4.
Подчинихме се, макар да се стъписахме малко, и тръгнахме през гъмжилото. Не бях свикнал с такива примитивни механизми, но веднага си спомних какво бе обяснил нашият водач — задвижваха ги с противотежести, а не с електричество. Иначе биха били безполезни при всеки табар.
Озъртахме се неспокойно, защото според нас стърчахме като трън в задник с тези зелени униформи. Примъкнах се до Корил.
— Добре де, как извъртя тази дяволия?
Той се засмя.
— Просто отидох при дежурния офицер и му изтресох, че сме специален патрул и трябва да излезем на позицията си в отбранителния периметър. Попитах го как да стигнем най-бързо.
— И той ти обясни?
— Разбира се. Нима очакваше друго?
Не само аз клатех глава от изумление, докато чакахме големият асансьор да се спусне тежко в направената за него вдлъбнатина. Слезлите от полуоткритата платформа войници и работници дори не ни погледнаха. Признавам си обаче, че в този миг — като повечето в групата — бях на ръба на истерията. И все пак, ако шетах на позната територия, бих измислил точно толкова нагло изпълнение! Знаех, че най-голямата опасност не се таи в тези безлики мъже и жени наоколо, а в собствените ни опънати до скъсване нерви.
Когато платформата се освободи, пристъпихме настръхнали върху нея. Последваха ни няколко войника с ръчни колички, върху които имаше сандъци — явно боеприпаси за огнестрелните оръжия, може би и резервни батерии за лазерните. Някъде над нас звънна гонг и започнахме полека да се издигаме. Устройството задължително спираше на всеки етаж.
Забелязах, че нагоре няма открити пространства като на този със складовете. Коридорите се разклоняваха само на няколко метра от асансьора. Виждаха се немалко стражи, които носеха на гърдите си значки с различни цветове и изведнъж осъзнах почти болезнено, че ние нямаме такива.