— Нима наистина ще ни оставят на мира? — попитах недоверчиво.
— Знаят добре, че който е стигнал дотук, не е мърльо и едва ли ще търпи глупостите им. Хората от Синода са се изтеглили в приемната на тринадесетия етаж. Ще ни чакат там.
Огледах четиримата магове.
— Ще ви стигнат ли силите?
Страховитият старец сви рамене.
— Зависи колко са. И кои. Дотук имахме невероятен късмет. Дано да ни върви така докрай.
Грижливата подготовка, уменията на маговете и богатата предварителна информация (да не говорим пък за нахалството) наистина много помогнаха, но в края на краищата Корил беше прав постоянно да споменава за късмета. Позна и че ще продължим безпрепятствено нататък. Никоя врата дори не се открехна, изкачихме тихо и кротко следващите два етажа. По шума под нас личеше, че защитниците на Замъка веднага заемат местата, откъдето бяхме минали. Явно не искаха да съсипват с безсмислена стрелба любимите кътчета на тукашните големи клечки. Войниците се провалиха, оставаше да се види за какво ги бива техните шефове. Подозирам, че обикновените копои вече бяха на наша страна. Ако Синодът ни смажеше, трябваше да отговарят за своето безсилие и непохватност. Мисля си, че точно това ги накара да скръстят ръце и да чакат бездейно края.
Пред стълбата към тринадесетия етаж Корил спря за малко.
— Добре… Ку, Кимил, Киндел, повече не се отделяйте от мен. Знаете какво да правите. Останалите нека вървят след нас, без да се намесват. Оръжията ви вече са ненужни.
Излишно беше да ни го казва. Поне според предварителния замисъл нашето участие бе приключило.
Предводителят ни си пое дълбоко дъх, издиша бавно и тръгна нагоре. Другите магове вървяха неотлъчно до него, накрая бяхме аз, Дарва и Кира. И сега не знам какво очаквах да видя… но поне не тази пищно обзаведена и безлюдна зала!
Тук господстваше аленият цвят. Древните наглед кресла бяха тапицирани с приличащ на коприна плат и украсени със златисти орнаменти, вдълбани в тъмната дървесина. Още по-тъмният лак на масите проблясваше като дълбока вода. И килимът беше в наситено червено, а интуицията ми подсказа, че не е изтъкан на Харон. По средата се точеше златна пътека, водеща към издигната площадка или по-скоро сцена. В средата й стърчеше тежък трон от същото дърво и тапицерия, но инкрустиран с огромни скъпоценни камъни. По-късно научих, че са истински, събирани от всички краища на галактиката. От двете страни имаше по-малки и разположени по-ниско кресла, общо единадесет, подредени в полукръг. Навсякъде наоколо висяха в свободни гънки алени драперии, извезани със злато.
Зазяпах се и неволно подсвирнах.
— Като в някоя приказка…
Корил оглеждаше всичко със светнали очи.
— В тази зала е съсредоточена власт, каквато древните крале не са и сънували. Тук се събират управниците на Харон. Не забравяй, че и аз седях някога на трона. Знам какво е. — Изведнъж от гласа му изчезна сянката на печал.
— Жалко, че е променила толкова мястото. Имаше шедьоври, откраднати от много музеи на Конфедерацията. Е, все пак е проявила известен вкус.
— Да не се занимаваме с обзавеждането — прекъсна го рязко Кира. — Къде, по дяволите, са враговете?
Точно в този миг забелязахме леко движение зад трона и лазерният й пистолет се насочи натам за частица от секундата. Корил побърза да свали ръката й.
— Засега не се налага да опожаряваш всичко. А на онези няма да навредиш с играчката си.
Измежду драпериите се появиха пет фигури. Носеха дълги широки роби в същото алено и златно, с метнати на главите качулки. Твърде сполучливо постигаха желаното от тях впечатление за злобни призраци!
Устните на стареца се изопнаха в крива усмивчица, той направи незабележим жест и четиримата ни магове се хванаха за ръце.
Противниците им също застанаха в редица в края на подиума, но без да се докосват. Видях три жени. От всички познавах само Корман. Не забелязах да са смутени или уплашени.
— Само петимата ли сте? — любезно попита Корил. — Смайвате ме с лекомислието си.
— Предостатъчно сме за сбирщина като вас — не толкова вежливо отвърна Корман. — Тулио, Синодът вече не се свърта много тук. Не се налага.
Последните му думи май бяха сигнал — петимата се издигнаха на около метър над сцената. Ние ахнахме, защото веднага доловихме, че това не е илюзия чрез микробите на Уордън.