Еолия Матузе тръсна пепелта във висок пепелник и се обърна към вратата вдясно от нас. Влезе някой, когото едва познахме.
Дрехите му бяха овъглени, лицето тъмнееше като след принудително дълга разходка в пустинята. Беше страшен, вдъхваше ужас. Олюля се на вратата и се вторачи в жената пред себе си.
Еолия Матузе изобрази убедително колко приятно е изненадана.
— Тули! Горкичкият ми! Какво са ти направили?
— Отдавна не сме се виждали — промълви той немощно.
— И още как! Ела, ела да седнеш. Почини си! Да ти донеса ли нещо за пиене?
Ние наблюдавахме втрещени сценката, а Корил само се засмя сухо.
— Имаш ли още от онова отлежало вино?
Матузе стана, отиде до малък бар, бръкна по-навътре и извади бутилка. Напълни догоре голяма чаша и му я занесе. Корил изгълта половината наведнъж, после започна да отпива пестеливо. Май наистина се отпусна.
Еолия Матузе се върна на дивана. Не личеше да е стъписана или уплашена от появата на своя предшественик. Или ние не разбирахме нищо, или Корил не беше наясно с положението. Спомних си какво бе казал Мора току-що — тук и двамата бяха равни, защото нямаха силата на микробите.
Тя го гледаше угрижено.
— Много ли те боли изгореното?
Корил вдигна рамене.
— Не е толкова зле. Само ме дразни. Още съм малко замаян, но ще се оправя.
Матузе като че се успокои.
— Знаеш ли, толкова години бях влюбена в теб, но никога не съм ти се възхищавала както днес. Тули, ти направи невъзможното. Не си представям кой друг би могъл да се мери с.
— Знаеше, че ще се върна.
— О, да! Ще ми кажеш ли как се отърва от Синода? Ами че те бяха способни да разкъсват стоманени пръти, да летят в космоса… дори не би повярвал, ако не го видиш с очите си. Имаха и силата си в занаята!
— Това ги съсипа — невъзмутимо подхвърли старецът и отпи още малко от виното. — Ако не бяха съхранили силата си, ставаха безполезни. Значи трябваше да запазят уа в себе си.
— Но те бяха практически несъкрушими!
— Еолия — подсмихна се Корил, — знаеш ли от какво сме направени? От химикали. А скалата? От други химикали. Щом съществуваш, все трябва да се състоиш от някакво вещество. А щом си научила от какво е съставен някой предмет, познаваш и неговото уа. По това техните тела не се различаваха от естествената плът. Постарах се да имам предварително образец от тялото на робот. Накарах моите хора да го подложат на подробен анализ. И се учудих на резултатите. Преместването само на един атом в основната молекула създаваше друго, също толкова чудато вещество… но то лесно се палеше и топеше. Нима не е приятно да се убедиш, че всяка магия всъщност се свежда до простички химически реакции?
Тя се разсмя весело.
— Колко си умен! Обзалагам се, че залата вече за нищо не става.
— Да, няма да се размине само с нови мебели… Но съм доволен, че си махнала картините оттам.
Вцепенената Дарва най-сетне се размърда до мен.
— Бъбрят си като стари дружки! Той не дойде ли да я убие?
— Вероятно — промърмори Мора. — Но да не забравяме, че бяха женени седемнадесет години.
Ченетата ни увиснаха едновременно.
— … а и още двама са живи — казваше Корил в момента. — Пострадаха повече от мен и ги помолих да не се качват тук.
— Тули, защо точно сега? Мислех си, че ще се свираш цяла вечност в своето пустинно скривалище, особено с всичките прелестни играчки, които ти позволявахме, да получиш.
— Вие сте ми позволявали?…
Тя се усмихна сладичко.
— Хайде де, Тули! Нима някой те познава по-добре от мен? Наистина ли си въобразяваше, че можеш да се снабдяваш с всички тези чуждопланетни машини без нашата помощ? Беше по-удобно за всички, ако имаше с какво да си запълваш времето, вместо да предизвикаме сблъсък, който да съсипе половината планета. А и само след няколко месеца не би имало никакво значение дали ще решиш да се върнеш. Подготовката за нашата чудесна войничка върви като по вода.
Корил сякаш се прегърби под тежестта на очевидната истина. Дали не си спомняше прозорливите думи на доктор Думония, подтикнали го към действия? Не спомена обаче нищо за хитрия манипулатор от Цербер.
— Дойдох заради злото, Еолия.
Тя се закиска.
— Зло? За какво говориш?
Старецът отново повтори измъчващите го последни думи на нещастния Джатик. Матузе го изслуша безстрастно, после каза: