Щяха да ме стоварят в един от световете на Диаманта, да ме затворят във вечен капан, сякаш съм някакъв свръхпрестъпник — и там да остана до сетния си дъх. Не, не дотогава, а просто докато си свърша работата. Нали сам си прочетох присъдата, още когато се събудих. О, Господи, какви неща знаех само! Разбира се, ще ме следят през цялото време. И ще ме убият, ако се издам. Е, приключа ли със задачата си, пак ще ме убият — за всеки случай.
В този момент моите професионални навици изглежда се намесиха и поукротиха яростта. Върнах си самообладанието и започнах да обмислям онова, което ми беше известно.
Наблюдение? Естествено по-строго от когато и да било преди. Спомних си, че Крега говореше за някакъв органичен предавател. Кефиш ли се сега, копеле мръсно? Голямо удоволствие ли е да преживяваш бъркотията в главата ми?
Отдавна усвоените умения отново се намесиха, за да ме успокоят. Няма значение, казвах си. Първо, знам как мисли той, а това е преимущество. Двойникът ми най-добре от всички разбира колко е трудно да пречукаш кучи син като мен.
Все пак си е страшен шок да осъзнаеш, че не си този, за когото се мислиш, а изкуствено творение. Тежък удар е и да разбереш, че предишният живот, който си спомняш, дори да не е твой, е минало свършено. Никаква цивилизация, никакви игрални маси и красавици, никакво неудържимо прахосничество. Но още докато седях на койката, започнах да се адаптирам. Затова избират хора като мен — способни сме да се нагодим и впишем в почти всякакви условия.
Тялото не беше моето, но аз пак си бях същият. Паметта, мислите и личността правят човека, не карантиите му. А кой всъщност съм… струваше ми се, че моите спомени принадлежат на онзи тип не повече отколкото на мен самия. Преди да ме вдигнат от креслото в клиниката на Сигурността и без това съм бил друг човек. През повечето време голяма част от паметта и знанията ми са липсвали. Именно съществото, шляещо се между изпълнението на две задачи, е било изкуствено, създадено едва ли не насила. Действителното ми „аз“, затворено и съхранявано в техните психохирургически компютри, излизаше на бял свят само когато имаха нужда от него… и бяха прави да постъпват така, по дяволите! Пуснат безконтролно на свобода, щях да представлявам не по-малка заплаха за структурите на властта от който и да е престъпник.
Биваше си ме. Крега бе казал, че съм от най-добрите. Затова сега бях тук, в това тяло, в тази килия, на този кораб. И доколкото зависеше от мен, нито щяха да изтрият съзнанието ми, нито да ме ликвидират. А пък онзи, седналия пред пулта… чудно защо вече не го мразех с такава сила, дори не изпитвах към него почти нищо. Щом си свърши работата, пак ще го изтрият, а може и да го ликвидират, ако аз и другите ми копия-агенти открием твърде опасни факти по планетите на Диаманта. В най-добрия случай отново ще се превърне в предишния досаден нехранимайко.
Докато моя милост ще съм си тук, ще живея, ще бъда истински. Много по-пълноценен, отколкото той някога е бил.
Не се заблуждавах. Щяха да вложат голямо старание, за да ме ликвидират, ако не им играя по свирката. Някой роботизиран спътник можеше да го направи съвсем автоматично, та никого да не мъчат угризения. И аз така бих постъпил. Да, обаче бях уязвим само докато не стана господар на сегашното си положение, докато не се приспособя към своя нов и единствен свят. Изпитвах непоколебима увереност в правотата си, защото добре познавах тяхното мислене и методи. Трябваше да свърша мръсната работа вместо тях и те също го знаеха. Но… само докато надуша начин да им се изплъзна! Ето още една причина да търпят хора като мен — за да спипат онези, които майсторски прикриват в сянка целия си живот и постъпки и успяват да останат невидими дори за най-добрите им следящи системи.
Но ако аз ги надхитря, няма да пратят нов агент по следите ми, защото просто ще поставят друг в същото положение.
Тогава осъзнах, а несъмнено и те отдавна си бяха направили сметката, че нямам друг избор, освен да изпълня задачата. Само докато правя каквото се иска от мен, ще избегна опасностите на първоначалната си несигурност. После… ще видим.
Обзе ме, както ставаше винаги, възбудата на новото предизвикателство. Загадки за решаване, цели за постигане. Обичам да печеля в играта и всичко става още по-лесно, когато смисълът на задачата не ме засяга — само трудностите по пътя, противникът, физическите и умствените усилия, необходими за справяне с поредното предизвикателство. Да науча колко опасна е тази чужда раса? Лично на мен вече ми беше безразлично. И без това отсега нататък щях да заседна завинаги в световете на Диаманта.