Озадачих се. В какви ли обстоятелства такава карта би се оказала безполезна? Що за дупка беше този свят? Преди дори да изпсувам заради невъзможността да задавам въпроси на Крега, усетих остра болка, последвана от замайване и гадене. Олекна ми почти веднага и разбрах, че вече разполагам в главата си с въпросната карта.
Имаше и цял поток от факти, каквито едва ли някой щеше да спомене пред новостоварените изгнаници. Обиколката на планетата около екватора беше около 42 000 километра, горе-долу колкото и през полюсите. Подобно на останалите обитаеми светове в системата на Диаманта, Харон представляваше почти идеално кълбо — нещо твърде необичайно за повечето планети, макар и непосветените (доскоро и аз бях такъв) да си представят точно обратното.
Притеглянето беше само 0,88 от стандартната норма, значи щях да се усещам по-лек и да скачам по-надалеч. Налагаше се да приспособя реакциите си към промяната и си напомних това да е едно от първите неща, с които ще се заема. Атмосферата беше малко по-богата на кислород, но пък пренаситена с изпарения.
Оста на въртене на планетата бе доста наклонена спрямо плоскостта на орбитата й, значи щеше да има големи сезонни отклонения в климата. Само че Харон се намираше приблизително на 158 милиона километра от своята звезда клас F, следователно там щях да заваря горещи зони, още по-горещи и… подобни на пъкъла. Липсваха дори ледени шапки на полюсите, защото неспирната циркулация на топла вода пречеше на образуването им. Научих, че понякога в полярните райони се появявал лед, но обикновено те били изцяло покрити с вода и не ми се вярваше някога да попадна там.
А край екватора температурите се доближаваха до пределите на човешката издръжливост — 60 градуса и нагоре, като от време на време имаше и почти смъртоносна радиация. Разбира се, земята в по-умерените зони стигаше за жалките единадесет милиона жители на планетата. Нека уточня — сравнително умерени. Там и през зимата рядко студуваха при по-малко от двадесет и пет градуса. За съжаление трите основни парчета суша бяха разположени край екватора, така че повечето обитатели на Харон нямаше как да се измъкнат от парника. Денонощието продължаваше двадесет и девет стандартни часа, което не ме притесняваше особено, а годината траеше само 282 дни.
Три континента… Единият направо безполезен с планините си и обширните пустини, където влажните въздушни течения не достигаха заради релефа му. Другите — общо взето покрити с тропически гори, в които проклетите дъждове просто не спираха. Унило местенце. Спомних си, че самият Уордън от пръв поглед бе оприличил планетата на ада.
Уви, налагаше ми се вече да заобичам гнусния си свят. Иначе трябваше да се самоубия.
„Владетелката на Харон е единствената жена сред Четиримата — продължи Крега. — Но не те съветвам да разчиташ на неустоимия си чар, за да укротиш Еолия Матузе. Истински гений на политиката е, а по-кораво и цинично човешко същество просто е трудно да си представиш. По едно време дори се бе промъкнала в Съвета на Конфедерацията и съм готов да се обзаложа, че точно тя е подковала пришълците толкова добре за нашите политически и военни тайни. Нейното престъпление може да се определи като излишък на амбиции. Твърде умело си играеше с цели сектори в управлението, подчиняваше на волята си ключови служители в администрацията и военното командване. Дори вече се канеше да организира спретнато превратче и да замени Съвета с едноличната си власт. Не се смей, моля те! Размина ни се на косъм. Не е нужно да ти казвам, че никой не посмя да я ликвидира, а решиха да я натикат в Диаманта. Издигала се е цели петнадесет години, докато заеме мястото на върха… преди около четири. Доколкото ни е известно, нейният предшественик се отказал доброволно от властта, но ми се струва, че Матузе просто го е поставила в безизходица. В никакъв случай не я подценявай! Ако живеехме в друга епоха, сигурно всички щяхме да й се кланяме като на жива богиня.“
Виж ти — Еолия Матузе… Помнех я, макар да беше отдавна. В главата ми се въртеше смътната представа, че е мъртва, дори май имаше официално обявен траур още когато бях хлапе. Най-сетне научих истината за нейната участ и бях като омагьосан. Страховит противник, няма що! Неволно започнах да се питам дали от аристократичната й красота е останало нещо след деветнадесет години в ужаса на Харон.
Останалите дреболии в инструктажа няма защо да споменавам. Щом всичко свърши, просто станах от тоалетната чиния и я бутнах обратно в стената. Следващия път, когато ми се наложи да я използвам, се убедих, че водата е отмила не само отпадъците на моето храносмилане. Пряката неврална връзка бе позволила да ме натъпчат с информацията за не повече от минута.