Бива ги момчетата от Сигурността, казах си. Дори вечно бдителните надзиратели, въоръжени с всичките си камери и микрофони, нямаха и представа, че може да не съм този, за когото ме мислеха.
А вече знаех чия роля играя. Наистина бях дребосък — 157 сантиметра и някакви си нещастни 46 килца. Паметта ми ненадейно изрови дума, която не бях чувал от детските си години — елф… Ами да, приличах на тези приказни създания. Малък, кльощав, жилав, с остро очертано навъсено лице, край което се открояваха възголемичките ми уши. Имах и гъста черна коса, подрязана като на древен придворен паж. Май почти липсваше окосмяване по тялото ми, по лицето също, ако не се броят тъмните, демонично извити вежди. Право да си кажа, с подходящи дрешки повече щях да приличам на недорасло момиченце, а не на двадесет и седем годишен мъж, какъвто бях според досието си. Изглежда това е бил основният проблем на предишното „аз“, обитавало това тяло…
Защото то бе принадлежало на Парк Лакош, Касапина от Боном. Помнех добре кресливите репортажи за неговия случай. Имал, меко казано, странно отношение към жените и преди залавянето си се превърнал в най-голямото страшилище на граничните светове.
Изненадах се, че дори е бил администратор на цял колониален район — главната причина да го разкрият толкова късно. В задълженията му влизало да наблюдава местните ченгета и неимоверните им усилия за залавяне на масовия убиец… освен това имал достъп до цялата компютърна мрежа и лабораториите. Всичко свършено от него показвало, че е невероятно способен ръководител — винаги се вмествал в бюджета, не се оправдавал за грешките, харесвал се на подчинените си. Истински образец на обаятелен началник. Лошото било, че обичал да се забавлява с представителките на другия пол по възможно най-нетърпимия за околните начин. Отвличал ги (в повечето случаи от затънтени ферми), замъквал ги в личното си свърталище, после старателно и методично ги осакатявал и изтезавал до смърт. Успял да го направи седемнадесет пъти само за година, преди усърдието на един детектив — който по ирония на съдбата точно Лакош пожелал да бъде привлечен към разследването — да го провали.
Разбира се, можел да влезе във всеки учебник по психиатрия. С тази своя външност съвсем естествено бил подлаган на какви ли не издевателства като малък. Не го възприемали сериозно и когато поотраснал. Но с острия си ум завършил пръв в курса и накарал властниците да му обърнат внимание, защото правел всичко както трябва.
А престъпленията му били толкова отвратителни, че само екзекуцията или изгнанието в Диаманта можели да задоволят настръхналото население на граничните светове.
Идеален кандидат за Харон и поради злодеянията си, и заради блестящите си способности. Подхождаше напълно за прикритие… но можех да попадна и в доста неловко положение, ако страшната му слава вече бе достигнала до тези планети. Дяволите да ме вземат, на мен ми допадат съвсем нормалните развлечения с жени и вероятно трудно бих се сближил с някоя, дето знае що за чудовище е Парк Лакош.
Излегнах се на койката и се отпуснах в лек транс, за да подредя информацията от инструктажа и да помисля. Особено важни бяха всевъзможните подробности от живота и работата на това човече, защото именно те можеха лесно да ме препънат. Задълбах най-много в присъщите му особености на поведение, нервните тикове и други подобни дреболии, помъчих се да вляза в кожата на женствения дребосък, озовал се в един твърде суров свят.
Още преди да стъпя на Харон, трябваше да играя ролята си съвършено. Вярвах, че Парк Лакош — тоест моя милост, превъплътен в него — щеше да попълни колекцията си с още едно убийство на жена; макар Еолия Матузе изобщо да не приличаше на предишните му жертви…
Втора глава
Стоварен и изоставен
Освен редовната поява на храната нямах с какво друго да меря времето, но явно пътуването доста се проточи. Сигурно не им се харчеха излишни пари за превоз на затворници по най-бързите маршрути.
Най-сетне се скачихме с кораба-база, отдалечен на около една трета светлинна година от системата Уордън. Узнах това не чрез някакви нови усещания, а защото старите изчезнаха — нямаше я вибрацията, постоянен мой спътник напоследък. Иначе в еднообразното ми живуркане нищо не се промени. Май изчакваха да се съберат достатъчно криминални от всички краища на галактиката, за да ни откарат по планетите. Оставаше ми само да си седя и да предъвквам получените данни — за милион и първи път. Понякога размишлявах и над факта, че сигурно не съм далеч от предишното си тяло (вече го възприемах само така). Чудех се дали не надзърта в килията от време на време, ей тъй — от празно любопитство.