Имах време и да поумувам над положението в Диаманта и причините, превърнали го в съвършен затвор. Разбира се, не приех без съмнения тази глупост — в природата не съществува идеален затвор, макар че този тук сигурно можеше да води която и да е класация. Щом стъпех на Харон и започнех да вдишвам тамошния въздух, някакво чудато микроминиатюрно създание щеше да се заеме с домакинството във всяка моя клетка. Щеше да си живее там, да си похапва от мен и дори да си заработва насъщния, справяйки се с вредните микроби, пазейки ме от болести и най-различни други неприятности, свързани с физиологията.
Вездесъщата гадинка явно имаше нужда от нещо — елемент или дявол знае какъв друг фактор, намиращ се единствено в системата Уордън. Никой още не бе го установил, пък и липсваха възможности за сериозни изследвания. Явно не беше съставка от атмосферата, защото совалките постоянно пътуваха между планетите, а в тях пътниците дишаха изкуствено пречистен въздух без никакви вредни последствия. Не беше и в храната, поне това успяха да проверят. Оказа се възможно хората да живеят съвсем спокойно в напълно изолирана среда, например в изследователска станция, обикаляща около някоя от планетите. Но отдалечен прекалено много от слънцето, миниатюрният организъм загиваше, дори да имаше въздух и хранителна среда от Диаманта. И понеже вече бе променил човешките клетки, за да се настани уютно, а те зависеха от него, за да си вършат нормално работата — умираше се в страшна агония. Критичното разстояние беше около четвърт светлинна година и с това съвсем логично се обясняваше позицията на кораба-база.
Условията на четирите планети обаче се различаваха, и още как! На всяка от тях микробът правеше с хората нещо специфично. Явно то зависеше от разстоянието до местната звезда, щом този фактор изглежда бе най-важен за оцеляването на дребосъка. Измененията бяха необратими и се запазваха, дори ако човек после се прехвърлеше на друг свят от Диаманта.
Миниатюрните организми сякаш притежаваха свойство, смътно наподобяващо телепатията, само че никой не разгада точно как общуват помежду си. Явно не бяха разумни същества, но поведението им изглеждаше предсказуемо. Повечето причинени от тях промени свързваха колонията в едно човешко тяло с процесите в друго… или в много други. Ако си способен — контролираш своите мъничета. Именно тази дарба определяше кой на кого е шеф по планетите на Диаманта. Лесна за разбиране система, макар никой да не бе я обяснил досега.
А за Харон знаех само, че е ужасно горещо и постоянно вали. Ругаех непрекъснато, защото не бях зареден с нормално програмиране, та да се опирам на пълноценна подготовка. Докато науча кое как става, щеше да мине време… може би прекалено много време.
След почти три денонощия — тоест осем порции храна — започнаха друсане и трясъци, които ме принудиха да се просна на койката с нещо като лек пристъп на морска болест. Но не бях недоволен. Досетих се, че разместват килиите и ги нагласяват за навлизане в планетната система. Очаквах този момент с доста противоречиви чувства. От една страна, отчаяно жадувах да се измъкна от тясната кутийка, която ми предлагаше единствено възможности за влудяваща скука. А от друга — излезех ли оттук, щях отново да попадна в килия, макар несравнимо по-просторна и вероятно по-натруфена — Харон. Колкото и да ми се отплаща той със забавления, загадки, вълнения и не знам още с какво, за разлика от тая дупка, на него щях да си остана завинаги.
Друсането скоро спря, последва кратко затишие, изпълнено поне за мен с напрежение, после пак усетих вибрации, много по-забележими отпреди — движехме се. Сега или бях в по-малък кораб, или по-близо до двигателите. Както и да е, минаха още три безкрайни денонощия (девет порции), докато стигнем целта. Вярно, бавничко напредвахме, но и това беше доста добро постижение за кораб с подсветлинна скорост, най-вероятно — напълно автоматизиран товарач. Когато вибрациите затихнаха, разбрах, че сме в орбита около планетата. Отново се разкъсвах между възбудата и раздразнението от приклещилия ме капан.
Чух пукане и внезапно зазвуча високоговорител, за чието съществуване досега не подозирах.
— Всички затворници, внимание! — заповяда метално кухата пародия на мъжки баритон. — Навлязохме в орбита около планетата Харон от системата Уордън.