Не ми каза нищо ново, но останалите, колкото и да бяха, сигурно чак сега научаваха къде са попаднали. Можех да отгатна какво изпитваха, спомняйки си бъркотията в собствената си глава. Вероятно същото важеше стократно по-силно за тях, защото аз поне бях що-годе подготвен.
— След малко — продължи гласът — вратите на вашите килии ще се отворят и вие ще можете да ги напуснете. Настоятелно препоръчваме да постъпите точно така, защото тридесет секунди по-късно те ще се затворят отново и вакуумните помпи ще започнат да изсмукват въздуха, за да стерилизират помещенията. Това означава смърт за всеки, който реши да остане.
Мила подробност, казах си. Похватите им не само предотвратяваха всякакви опити за бягство, но и ти предлагаха да продължиш или да умреш по техните правила. Питах се дали някой би предпочел смъртта.
— Веднага след като излезете в главния коридор — дъднеше гласът, — ще спрете пред килиите си, докато вратите се затворят. През това време не правете нито крачка, иначе автоматичните системи за сигурност ще ви изпарят на място. Длъжни сме да се разправим незабавно с всеки, който не мълчи или откаже да се подчинява на заповедите. Щом вратите се затворят, ще получите указания какво да предприемете по-нататък. Подгответе се за излизане… сега!
Преградата се плъзна встрани и аз побързах да мина през отвора. Имаше малка бяла вдлъбнатина с отбелязани места за поставяне на ходилата. Подчиних се на заповедите, колкото и да беше вбесяваща цялата тази история. Да си гол и изолиран в кораб, управляван изцяло от компютър, е нетърпимо унизително, защото ти се внушава, че всяко твое усилие е напълно безсмислено.
Все пак поне можех да се оглеждам. Стояхме в дълъг, задънен коридор, към стените на който бяха прикачени тесните ни килии. Озъртайки се, преброих десетина-дванайсет затворници, не повече. Подбрана реколта, казах си кисело. Повечето бяха мъже, имаше само две-три жени. Голи и смачкани пандизчии, които скоро щяха да бъдат зарязани на света под нас. Какво ли намираха компютрите и майсторите на психосондирането в подобни унили типове, та непременно трябваше да ги оставят живи? Поне самите затворници не бяха наясно, в това не се съмнявах.
Вратите се затвориха с трясък. Ослушвах се напрегнато, сякаш очаквах писъка на някой непохватен мърльо, щом започне изпомпването на въздуха, но липсваше дори и намек за подобна мелодрама. Ако все пак имаше избрали този път към избавлението, ние поне не научихме.
— По моя заповед — излая гласът откъм тавана — ще се обърнете надясно и ще тръгнете бавно в колона по един към края на коридора. Там ще намерите совалка, която ще ви спусне на повърхността. Ще заемете седалките в посока отпред назад, без да оставяте празни места. Щом седнете, незабавно затегнете предпазните колани.
Чух нечие сърдито мърморене и кратък изблик светлина от стената изсъска в краката на провинилия се. Никой от нас не пострада, но веднага настана пълна тишина.
Гласът продължи, без да споменава произшествието.
— Обърнете се надясно… сега! — И ние веднага се подчинихме. — Насочете се бавно към края на коридора, както ви бе обяснено.
Вървяхме безмълвно и наистина никак не бързахме. Металният под беше дяволски студен и лично на мен ми се щеше по-скоро да се озова в совалката.
Салонът й се оказа учудващо луксозен, макар седалките явно да не бяха предназначени за голи тела. Настаних се на третия ред и нагласих предпазния колан. Преброих по-внимателно спътниците си. Първото ми впечатление се оказа вярно — единадесет души, от които само три жени.
Люкът се затвори и след секунда чух съскането на херметичните уплътнения. Груб тласък… и поехме по последната част от пътя си.
Високоговорителите над главите ни пак изпукаха и чухме много по-приятен женски глас. Звучеше досущ като човешки.
— Добре дошли на Харон! — започна той и като че ли говореше искрено. — Не се съмнявам, че вече са ви обяснили къде ще попаднете. И макар че след стъпването си на планетата не можете да напуснете системата Уордън, няма да сте затворници. Ставате граждани на Диаманта. Властта на Конфедерацията над вас свърши в мига, когато влязохте в тази совалка. Имаме четири такива и шестнадесет товарни кораба — собственост на планетите от Диаманта. Съветът на системата Уордън ръководи нашата самоуправляваща се общност и автономията ни е призната от Конфедерацията. Разполагаме и с представителство в Конгреса. Всеки от четирите свята е със своя администрация, независима от останалите. Няма значение какви сте били и какво сте правили преди, сега сте граждани на Харон — нито повече, нито по-малко. Миналите ви деяния няма да бъдат припомняни или използвани срещу вас. Помнете, че е важно само какво вършите като граждани на тази планета от системата Уордън.