Напрегни се… напрегни се! Ах, ако имаше нужната сила! Принуди се да затвори очи, да забрави всичко, освен своя усет към уа, колкото и да му пречеше слузестата гадост по кожата. Вонята ставаше по-нетърпима с всяка секунда, сякаш подклаждана от жегата. Разбираше, че и той ще се препече, ако не успее, защото грубата му крепост си беше чудесна пещ.
Мисли! Мисли само за уа…
Естествено от самото начало усещаше онези уа, които съградиха убежището му, но точно от тяхното присъствие сега трябваше да се освободи. Прочисти вътрешното си зрение и отново се пренесе мислено на открито.
От нарилите нямаше и помен, ала веднага забеляза два внезапно израснали иглени храста. Засмя се вътрешно, макар и да не намираше нищо смешно в положението си. Вярно, крилатите страшилища имаха зачатъци на интелект, само че този път те не свършиха работа. Не беше им хрумнало, че на такова място храстите се набиват на очи повече и от самите тях.
А фактът, че чакаха толкова търпеливо в жегата, потвърди най-неприятните му подозрения. Явно бяха обучени и изпълняваха заповед. Защо пък да не са личните ловни животни на Ятек Мора?
И сега долавяше навсякъде наоколо уа на гъстия пустинен въздух, но отново го пренебрегна и се пресегна по-нагоре, като се надяваше в обсега му да има достатъчно облаци, за да осъществи плана си.
Разбира се, почувства влага — разпръсната, оскъдна и разположена прекалено високо. Дано да стигне. Друго не му оставаше.
Бавно и внимателно проникна до уа на облака, в самите водни молекули, заговори му, насочи го предпазливо, убеди го да се събира във все по-големи и плътни маси над мъничката, внезапно появила се крепост в пустинята.
Не знаеше ще му стигне ли силата, но на повече не беше способен. Трябваше да му стигне…
Сега полети, уа на облаците, издигай се към слънцето, което те подхранва. Издигай се…
Двата дебнещи „храста“ затрептяха, размиха се и след миг отново се превърнаха в нарили. Не разбраха какво се е променило, само видяха сенките по земята и усетиха хлад. Големите жълти очи се извиха нагоре, към трупащите се облаци, набъбващи стотици пъти по-бързо от нормалното. Причината не им беше ясна, но те вече надушваха наближаващата силна буря, съвсем неестествена за това място. Уплашиха се. За миг се поколебаха между страха и заповедта да открият и убият този човек, но когато първата гръмотевица отекна под чудноватия облак, инстинктите надделяха. Чудовищата побързаха да се издигнат във въздуха и неохотно се отдалечиха към напечената от слънцето равнина извън тъмната сянка.
Заваля дъжд — равномерен, макар и не пороен — на осемдесетина метра около убежището. Мъжът не загуби нито секунда. По негово желание уа на укреплението му се върнаха в предишната си форма, а той се издигна и отново стъпи на повърхността. Укритието бе изчезнало безследно. Смъкна от себе си всичко освен празната манерка и черния кожен колан, оставяйки водата да отмие засъхналите изпражнения от кожата му. Позволи си за минутка да се наслаждава на прохладата и капките, но повече не смееше да протака. Тук нямаше достатъчно влага, дъждът можеше да престане всеки момент.
Нарилите някак си бяха доловили, че именно жертвата е предизвикала необичайното явление, и сега кръжаха край облака в очакване дъждът да спре.
Изгорената от жегата земя, над която не се бе изсипвала вода вече няколко десетилетия, не можеше да я попие. На мъжа му беше трудно да пази равновесие по хлъзгавата повърхност. Центърът на бурята се местеше с всяка негова крачка, а чудовищата го следваха с неизтощимо търпение. Не им се искаше да нападат, защото дъждът можеше да съсипе тънките мембрани на крилете им, почти невидими в полет.
Докато се молеше да продължи да вали достатъчно дълго време, човекът успя да доближи само на стотина метра планинския склон. Но цялото уа на света не бе в състояние да осигури още дъжд, щом водата свърши. А бягащият нямаше време и сили да направлява изпаренията зад себе си и да ги връща обратно в облака.
Нарилите очакваха още някоя хитрина и отначало решиха, че жертвата нарочно е спряла дъжда, за да ги подмами в друга клопка. Кръжаха нерешително и той успя да се втурне към скалистите зъбери.
Щом видя как човекът се впусна в отчаян бяг, единият хищник забрави всякаква предпазливост и се устреми, съскайки, след него. Настигна го в подножието на каменистия склон и го удари в гърба. Мъжът политна напред и се блъсна в скалата с ужасен вик; нарилът бе забравил да извади остриетата си, иначе веднага щеше да го накълца.