— Хайде! — подкани ни жената. — Само не се опитвайте да тичате, дори не бързайте прекалено. Можете да се подхлъзнете на мократа настилка.
Двамата се обърнаха и мъжът ни поведе, а жената тръгна зад нас.
Навън не беше просто зле, ами доста по-неприятно, отколкото предполагах — ужасяваща жега, също като в парна баня. Дъждът сякаш се изливаше от гигантски чучур в небето. Навесът пред входа изобщо не ни предпазваше от горещия вятър, затуй подгизнахме за секунди. Но не гнусното време ме стъписа, а гледката.
Две огромни карети, наглед изработени само от дърво, чакаха на улицата, а във всяка от тях бяха впрегнати по два гущера, високи почти четири метра. Е, не бяха точно гущери, но за по-близко подобие сред познатите ми животни не се сещах в момента. Ходеха на задните си крайници — огромни крака с издути мускули, опирайки се и на дългите дебели опашки. Имаха глави на влечуги, с немигащи очи, пламтящи в червено. Стори ми се, че широките им усти са изпълнени от край до край с редици остри зъби. Двете малки предни лапи свършваха с нещо като длани… и пръстчетата им се свиваха нетърпеливо, а може би от досада. Имаха по три дълги пръста с няколко стави на всеки, свързани с ципа, която им придаваше прилика с гигантски листа. Завършваха с нещо подобно на смукала. По-късно научих, че повечето животни на Харон притежават ципести крайници. И макар да напомняха за динозаври, съществата не бяха покрити с люспи, а с гладка неокосмена кожа, отгоре на всичко — нелепо синя!
На всяка твар бяха надянати сложни наглед хамути, почти като конците за игра с марионетки, продължаващи до капрата на коларя, закрита отвсякъде, но с огромно предно стъкло с чистачка.
Забързах към по-близката карета и за малко да се пребия на хлъзгавия паваж. Скоро при мен се скупчиха още петима от спътниците ми и нашият домакин. Седалките се оказаха удобни, с мека тапицерия, но щях да се чувствам по-добре, ако бяхме поне с двама по-малко.
Щом затворихме и залостихме вратата, возилото потегли с рязък тласък. Пътуването изобщо не ми допадна. Друсахме се непрекъснато, а каретата се клатушкаше като кораб в бурен океан. Забелязах колко развеселен ни наблюдава харонитът, явно очаквайки някой от нас да се издрайфа от пристъп на морска болест.
— Не се тревожете — реши да ни успокои той след малко. — Няма да пътуваме дълго. Съжалявам за неудобствата, но на Харон такъв транспорт се смята за лукс.
— Ама тука не било като на Лилит — изсумтя един грамаден мъжага. — Нали машините работят, а не се разпадат? Защо са тия първобитни глупотевини?
— Да, някои машини работят на Харон, когато бъдат включени — загадъчно отговори домакинът ни. — Всъщност тези неприятности се дължат на компромис. Машините все пак се скапват толкова лесно, че повечето наистина не струват много. Задоволяваме се с онова, което можем да поддържаме. Трябва да знаете, че на повечето места е още по-зле. Време е да свикнете с мисълта, че сте се върнали две хилядолетия в миналото.
— Тъпотия! — изръмжа едрият грубиян.
Останалите не се обадиха — дали защото нищо не знаеха за новия си свят, или от примирение?
След пет минути каретата спря още по-рязко. Помислих си, че за тези возила предпазните колани са по-подходящи, отколкото за совалките, но си замълчах. Още бях новак тук, а и обилно стичащата се по тялото ми пот не ме настройваше особено приказливо.
Въздъхнах с облекчение, когато отвориха вратата на каретата ни, защото вятърът нахлу заедно с дъжда. Харонитът слезе пръв, без да го е грижа за пороя, помогна ни да се спуснем и ни посочи близката сграда. Влязохме мокри до кости и леко зашеметени; аз обаче се опомних след половин минута и започнах да се озъртам.
Щом надникнах през прозорците, веднага се убедих, че мястото наистина е първобитно. Стори ми се, че сградите са построени от дърво и различни други местни растения. Бяха градени майсторски, но просто и без излишна украса. От нашата страна на улицата край зданията минаваше тротоар от полирана мозайка, осветен с маслени лампи. Прозрачен покрив, свързан с къщите, пазеше и минувачите, и лампите от пороя и вятъра. Е, процеждаше се по някоя струйка, но изобретателните местни люде поне донякъде си спестяваха неприятните капризи на природата.
Нашият домакин, подгизнал също като нас, ни изгледа с крива усмивка и аз си казах, че сигурно представляваме доста жалка картинка.
— През цялото време ли вали така? — попитах го.