— Значи малко си приличаме — смаяно промълви Зала. — И двамата сме генетични отклонения. Само че вие знаете защо сте толкова странен. Ще ми се и аз да го знаех…
— Желанието ви може и да се сбъдне — кимнах й окуражаващо. — Или пък микробът на Уордън ще ви отърве от проблема. Нали уж се грижи за телата, в които прониква?
Явно я стреснах с това напомняне.
— Почти бях забравила. Но не се чувствам, ъ-ъ… заразена.
— И аз, обаче не се съмнявайте. Вече всички сме такива.
Досегашният разговор явно не й излизаше от ума, защото попита:
— Все пак защо ви пратиха на Харон?
Въздъхнах.
— Каквото направих, повече няма да се повтори. Беше страшна болест, породена от какви ли не причини, но най-вече от външността ми. Психотехниците ме излекуваха, никога преди не съм бил по-здравомислещ. Поне това ме утешава. Зала, миналото ми беше същински ад. Между другото, имаме още нещо общо — бях регионален администратор.
Тя не се остави да я забълбукам.
— Парк, защо не искате да ми кажете какво сте извършил?
— Ами защото няма да сте в състояние да спите нощем, докато сме в една стая.
Тя се замисли.
— Убил сте някого, нали?
Кимнах.
— Жена?
Пак премълчах. Момичето се поколеба.
— Повече от една ли?
Въздъхнах и се наместих удобно на леглото.
— Хайде да си говорим направо, без тези детски игрички „познай от три пъти“. Наистина не искам да си спомням миналото си. Все ми се струва, че се е случило с някой друг. Казах вече — беше страшна лудост. Кълна се обаче, че наистина унищожават всеки, който не може да бъде излекуван, и щом съм тук, значи вече не съм болен. Можеха да ме пуснат отново на свобода — за никого нямаше да съм опасен, само че се бях прочул прекалено с престъпленията си, пък и хората щяха да ме познаят веднага. Все някой щеше бързичко да се разправи с мен. В цялата галактика остана само едно подходящо място — Диаманта. Колкото и да звучи невероятно, благодарен съм за този шанс. Мога да живея пълноценно, макар и в тази гнусна дупка.
Зала ми се усмихна с искрена симпатия.
— Добре тогава, значи аз ще бъда проверката колко са те излекували. Не искам да живея тук. Ако лъжеш и ме убиеш, за мен всичко ще свърши. А ако казваш истината, и двамата ще знаем това. Може би заедно ще ни е по-лесно да оцелеем…
— Права си — съгласих се веднага.
Вече имах съюзник, поне временен. Оставаше ми да убия още една жена, но тя нямаше да се казва Зала Ембуей.
Скоро почукаха на вратите ни и всички слязохме във фоайето. Успях да не се препъна в робата си по стълбата.
Нашите домакини се бяха преоблекли, но пак носеха черно. Изглеждаха бодри и ни чакаха. Насред залата бе наредена маса с гозби, заобиколена от точно единадесет стола.
Всяко ястие беше от натурални продукти. Само това стигаше да ни обърка, да не говорим пък за странния вкус. Няма да се впускам в подробности, защото май наистина беше по-добре да не знаем какво ядем. Шестимата изгнаници от цивилизованите светове — сред тях и Зала — вероятно за пръв път в живота си опитваха храна, която да не е синтетична, с грижливо подбран от компютър състав. А ние — простаците от границата, си похапнахме с удоволствие, особено заради умело добавените подправки. Успокоих се, че поне яденето на Харон няма да е отвратително.
Двамата харонити изглежда се бяха нахранили преди нас. Слагаха някакво табло до масата и местеха лампите.
Най-сетне се наситихме и се почувствахме хора. Зачакахме нетърпеливо.
Пръв започна мъжът.
— Аз съм Гарал, а това е Тилиар. Настоящата задача ни беше възложена от местния съвет на Хонут от името на планетарното правителство. И двамата сме били затворници, знаем добре какво преживявате в момента. Главите ви са препълнени със страхове и безсмислени предразсъдъци за живота в Диаманта на Уордън. Искрено ви уверяваме, че опасенията ви са напразни! Няма да се поболеете, дори не вярвам да забележите някаква промяна в състоянието си. Естествено телата ви се изменят дори и в този миг, макар и с наглед микроскопични дреболии. След няколко дни вие и вашите микроби на Уордън ще постигнете състояние, което ние предпочитаме да наричаме „разбирателство“. Пак искам да наблегна — не сте болни! През петте години, откакто съм тук, аз никога не съм се разболявал. Микробите се справят много по-добре от имунната система с унищожаването на вредните вируси и бактерии, които сте донесли със себе си. Местните разновидности са твърде чужди на организмите ви, за да ви повлияят.