Видях как Зала потръпна и реших да разсея малко напрежението.
— Значи пак си имаме работа с форма на мощна хипноза, само че тук тя минава без помощта на машини?
— Нещо подобно — съгласи се Тилиар. — Но не забравяйте, че вашите микроби са в постоянна връзка с всички останали. Заблудата се „излъчва“ навсякъде. Следователно щом вие се смятате за ухар, така ще ви възприемат и другите. Дори ухарите ще виждат себеподобен във вас, защото сте свързани чрез микробите. Всяко живо същество ще се държи тъй, сякаш натрапеното ви внушение е самата истина. Когато зависим единствено от сетивата си, за да научаваме какъв е светът, щом всички смятат нещо за вярно, то е вярно. Колкото по-опитни и непоколебими сте, толкова по-защитени ще бъдете, а околните — по-уязвими.
— Едва ли е нужно да ви казвам, че колкото по-способни сте, толкова по-високо положение ще заемете в йерархията на Харон — допълни Гарал.
Не знам дали някой от нас повярва веднага, но пък не бяхме склонни да отхвърляме каквото и да било на този етап, защото имахме отчаяна нужда от повече знания за планетата. Лично аз се зарекох да приема магиите им, чак когато ги видя.
Казах си и друго — щом тази сила се придобиваше чрез обучение, струваше си да се заема веднага с него.
— Как ще ни научат на това? — попитах невинно.
— Може да ви научат, а може и да ви се размине — отвърна Гарал. — Първото по важност условие е самоконтролът — той е психическа нагласа, която не се придобива. Повечето хора не могат да си наложат необходимата дисциплина. Разбира се, има и още нещо. Силните на деня изобщо не се стремят всички на планетата да развият тази дарба, дори ако тя им е по възможностите. Навсякъде е така. Вълците са малко, овцете — много, но хищниците са по-силни. Не знам може ли някой да изброи населението на Конфедерацията, но животът на всички тези хора, генетичните им заложби, дори мястото, където живеят, зависят от малцина. Няма да намерите никаква разлика и тук, на Харон.
Е, поне това разбирахме. Съществуваха властници — най-страшните параноични маниаци и изпечени мошеници. Те трябваше да държат в покорство едно общество, в което поне пет процента от хората бяха досущ като тях, ако не и по-лоши. Такова правителство никога не би споделило властта доброволно, нито би направило общодостъпно опасното обучение.
Но пък моята нагласа, дългата подготовка и заложените далеч над средната норма способности ми вдъхваха увереност, че ще се приспособя към Харон не по-зле от Еолия Матузе и по-дребните местни светила. А и винаги се намираха хитреци, готови да избъзикат натрапената им система. Все някой трябваше да учи на дарбата нелегално… стига да го намеря и цената за услугите му да не е непосилна.
Най-вероятно ни подлагаха на изпитание. Дойдохме тук без нищо, освен онова в главите ни. Който измисли как да се усъвършенства и опази, ще се издигне. Другите… другите ще се слеят с безличната маса на жертвите.
Когато двамата със Зала се прибрахме в стаята си, естествено веднага започнахме да обсъждаме чутото.
— Мислиш ли, че е истина? — жално попита тя. — Магии, заклинания, вуду — звучи нелепо!
— Може и да е смешно, но с нищо не противоречи на науката. Чуй ме добре — те всъщност ни подсказаха, че на Харон можеш да направиш не повече от онова, което е по силите на добър психотехник с подходяща апаратура подръка.
— Да, ама в Конфедерацията го правят специалисти и машини…
— Вярно, тук машините ги няма, но не се заблуждавай, че спецовете са станали по-некадърни, като са се лишили от тях. Сигурно мнозина са майстори на психоманипулациите не само защото са изобретателни, а и понеже са готови да прекрачат границите на позволеното. Единствената разлика е, че на Харон всеки носи машинката в главата си, нищо че е органична.
Тя като че трепереше.
— Какво има?
— Стреснах се от това, което току-що каза. Значи сме попаднали в свят, населен с психопати, и не можем да се освободим от тиранията им. У дома, ако някой превърти, има специалисти и предостатъчно монитори, за да го хванат почти веднага и да не му позволят да те тормози, нали?
Само кимнах.
— Но, Парк… тук никой не ги наблюдава, права ли съм? Кой ще им попречи?
Разбира се, това беше най-тежкият проблем. Стовариха ни насред лудница, където надзирателите бяха несравнимо по-смахнати от пациентите… и нямаше кой да се намеси. Никой освен мен.
Денят не беше особено натоварен, но почти пълната неподвижност в продължение на седмици ни караше лесно да се уморяваме. Приспа ни се рано. Поизмъчих се, докато угася маслената лампа в стаята, без да си изгоря пръстите. Най-после се сетих за какво е провесената на закачалката дълга пръчка с малка чашка накрая.