Въпреки изтощението сън не ме ловеше. Все си мислех за наложеното от Харон предизвикателство. Очевидно не можех да направя нищо, преди да разбера как се борави с тази псевдомагия. Предполагах, че ще трябва да си намеря някаква работа, да си създам връзки сред местните хора, за да науча каквото ми е нужно за тайните й адепти. Значи за нищо нямаше да ме бива, докато не овладея тукашните оръжия. Струваше ми се доста вероятно управниците на върха — като Матузе — да не са най-могъщите заклинатели. Подозирах, че за тази работа се искат по-различни способности. Тя обаче сигурно бе обградена от най-вещите в занаята. Значи, за да стигна до нея, ще трябва да прегазя първо тях. Не си въобразявах, че ще се справя сам с пазителите на Владетелката. Имах нужда от помощници. Такава система непременно бе настроила срещу Матузе немалко хора — и престъпно безцеремонни, и луди за връзване, а и от двете категории едновременно. Трудното беше да ги открия и организирам…
— Парк? — прошепна момичето в мрака. Едва я чух от трополенето на дъжда по покрива.
— Да, Зала?
— Може ли… ще ти бъде ли неприятно, ако дойда в твоето легло? Само за малко?
Ухилих се в тъмнината.
— Значи не се боиш, че ще те удуша или нещо подобно?
Тя прекрачи неуверено и накрая напипа края на леглото ми.
— Не ми се вярва. Ако дори за миг се усъмня, че си способен на това, няма да остана в стаята нито секунда повече.
Мушна се под завивката и се притисна в мен. Беше странно приятно, но и малко смущаващо. Не бях свикнал жените да са толкова по-едри… Е, налагаше се да се примиря.
— А защо изведнъж реши да ми се довериш? — подразних я кротко.
— Не знам. Винаги предчувствам разни неща за хората.
— Какви неща?
— Например за Гарал и Тилиар — те са двойка бандити, на които изобщо не им пука за нас. А онзи грамаден кучи син, дето е сам в стаята си, обича да троши кости ей тъй — за удоволствие.
— За мен какво ще кажеш?
— Още ми е трудно… Усещам колко си корав и жесток, но не си побъркан. Ако не беше невъзможно, щях да си помисля, че изобщо не си Парк Лакош, а някой друг, съвсем различен, в чуждо за теб тяло.
Позна толкова точно, че уважението ми към нейната интуиция изведнъж подскочи до небесата. Моментът изискваше бързичко и убедително да поработя с езика.
— Донякъде си права — признах предпазливо. — Не съм какъвто бях през целия си живот досега. Сега аз съм човекът, който трябваше да бъда през цялото време. Поне това дължа на психоманипулаторите. Предишният Парк Лакош е мъртъв и няма как да възкръсне. Екзекутираха го с моето пълно и охотно съгласие.
Истина беше, макар и съвсем не в смисъла, който влагах в приказките си.
— Не ти ли се случва да се усъмниш в себе си? — попита Зала. — Не съжаляваш ли все пак, че не са те направили жена?
Разсмях се.
— Никога!
Доказах думите си веднага за моя и нейна радост.
Четвърта глава
Откровения и решения
През следващите дни ни учеха на основни неща за планетата. Поредицата лекции беше непоносимо скучна, но и най-дебелоглавите сред нас бързо проумяха, че иначе няма да сме в състояние да заемем своето място в тукашното общество.
Както предполагах, на Харон преобладаваше селското стопанство — и за изхранване, и за размяна. Всичко друго си оставаше в зачатък. В Диаманта почти не можеше да се внесе нещо от Външния свят (така наричаха цялата вселена извън системата Уордън), но самите планети не бяха напълно лишени от ресурси и можеха да търгуват помежду си. На Харон ловяха морски животни с богато на белтъчини и минерали месо, отглеждаха и разни сухоземни твари. Кожите на доста от влечугоподобните също бяха ценни. Товареха ги за Цербер, където учудващо развитата промишленост ги превръщаше във всякакви изделия — от водоустойчиви дрехи до изолация за сгради.
Неволно се замислих за участта на двойника си, стоварен на Лилит. На мен не ми беше лесно дори в бедната на техника цивилизация на Харон. Чудех се дали той изобщо ще оцелее във враждебната за всеки механизъм среда на онази планета. Другите двама — на Цербер и Медуза — сигурно се чувстваха много по-добре. Там технологичното равнище беше сравнително поносимо за човек от цивилизованите светове.