Макар и зашеметен, тичащият успя да пропълзи в някаква цепнатина и се напъха колкото можа по-навътре. Разбираше, че това е краят — силите го напускаха, нямаше какво друго да измисли, а плиткото укритие не би го предпазило от пипалата на нарилите… Вече му беше все едно. Загуби съзнание с размекващата мисъл, че поне в смъртта ще намери покой.
— Джатик?
Гласът се чуваше много отдалеч, а изтерзаното му съзнание кресна безмълвно: „Махни се! Мъртъв съм! Остави ме поне сега да си отдъхна!“
— Джатик, длъжен си да ме слушаш — изрече безплътният му събеседник по-силно и направо заповеднически. — Аз съм. Корил. Трябва да говориш с мен.
— Умирам — промърмори мъжът със сянка на събудил се гняв. — Пусни ме да си отида.
— О, да, мъртъв си — съгласи се Корил. — Нито аз, нито който и да е по света е толкова могъщ, че да те спаси. Но докато твоето уа още пламти и се бори срещу унищожението, можем да говорим. Ти беше верен и силен мъж. Не позволявай храбростта ти да бъде прахосана напразно.
Умиращият се мъчеше да си спомни. Думите… Задачата…
— Джатик, къде са останалите?
Останалите ли?
— Мъртви са. Всички до един.
— Значи ти си последният. Побързай, защото времето изтича, а силата ми намалява бързо. Трябва да знам! Промъкнахте ли се? Видяхте ли срещата?
Срещата… каква среща? Бореше се със забравата. Ами да, срещата… Господи!
— Видях — насили се да изрече почти без глас. — Четиримата владетели при Скалата на диаманта. Четиримата и другите… Ох! Другите…
— Мисли, Джатик! Мисли за другите! Дръж се още малко! Какви са те?
— Страшни… Чудовища. Носеха наметала като хора, но не можеха да ни заблудят. Ужасни са. Корил, невъзможно е да ги гледаш дълго. Изчадия от някакъв невъобразим ад. Олигавени, гнусни…
— А Четиримата в сговор ли са с тях?
— Да, да! Корил, трябва да ги избиеш! Не бива да продават хората на такива страшилища! Толкова са ужасни… Не можеш да си представиш. И се моля на Бога да не научиш никога. От самата гледка Латир и Мохар полудяха.
— Как изглеждат тези адски изчадия? Мисли, Джатик! Не се предавай!
— Как изглеждат ли?! Още съм вкопчен в живота, защото се опитвам да не си ги спомням. Безформени… Слузести… Чудовища! Те са зли. Корил. Носят в себе си такава злост, каквато дори не можем да проумеем. Ще схрускат хората, после ще се заемат с Четиримата и с нас. Ти трябва да…
— Джатик! Джатик! Не си отивай! Още съвсем мъничко! Джатик! Върни се! Искам да знам… По дяволите, безполезно е. Няма го вече.
Приклекналият до мъртвеца Корил въздъхна, поклати глава и се изправи. Огледа пустинното си царство. Наблизо още се гърчеха убитите от него нарили.
Цял час се труди усърдно, за да пренареди всичко на мястото му. Рано или късно тук щяха да дойдат преследвачи от Скалата на диаманта; трябваше да им натрапи очевидни заключения. Важно беше всички да са убедени, че Джатик и нарилите са се довършили взаимно. Щяха да повярват. Дори фактът, че загиналият бе стигнал дотук, показваше огромната му дарба, а и тъкмо гръмотевичната буря бе привлякла отдалеч самия него, Корил. Уви, твърде късно, за да помогне с нещо на нещастника…
И все пак научи много. По-точно — потвърдиха се досегашните сведения, както и най-мрачните му опасения. Беше вече стар… и сам. Наистина силата му бе невероятна, ала издръжливостта на един старец си има предели, с каквото и могъщество да е надарен.
Трябваше му нов Отряд, но как да го събере под бдителния поглед на Матузе? Тя щеше да предположи, че всички негови пратеници са били унищожени, преди да предадат информацията, защото лесно би се досетила кой е стоял зад тях.
Само че той отдавна бе избрал пътя си и нищо не можеше да го разколебае. Какво от това, че шансът изобщо не е на негова страна? Нямаше как да забрави потреса и погнусата в последното, което извлече от съзнанието на Джатик. И двамата с мъртвия бяха родени и израснали на светове далеч от тази планета, и двамата бяха видели какво ли не, преди да бъдат запратени като вечни изгнаници в ада.
Ад… Да, Харон си беше точно това. Сякаш който и да е ужас, породил се в човешкото въображение, съществуваше въплътен тук наред със съвсем реалните местности, климат, растения и животни, достойни за последния кръг от пъкъла — такъв, какъвто се е привидял на Данте!