В този момент влязоха Тилиар и един мъж с много изискана външност. Наглед едва беше прехвърлил четирийсетте, но косата му вече сивееше. Носеше дълго, развяващо се черно расо с втъкани златисти и сребристобели нишки. Загорялото му лице показваше, че е прекарал голяма част от живота си на открито.
Гарал се поклони почтително. И той, и Тилиар се държаха с непознатия като с по-високопоставен.
Новодошлият ни огледа набързо, видя киселината и петното на масата. Позасмя се. Без никакви видими признаци на напрежение промърмори някаква неясна дума и посочи каната. Течността вътре веднага кипна и постепенно си възвърна приятния жълт цвят. Мъжът извлече стъклена чаша от въздуха, сипа си сок, изпи го до половината и явно остана доволен.
— Казвам се Корман — представи се той с мек, звучен баритон, в който личеше извънредно високо самочувствие. — От маговете съм, както ни наричат местните хора. Освен това съм член на Синода, затова идвам тук като официален представител на правителството и на нейно величество кралица Еолия, една от Четиримата владетели на Диаманта. Добре дошли на Харон.
Виж ти, станала кралица! Дали обожествяването й не се мержелее вече на хоризонта или Синодът няма да преглътне чак такава хапка?
— Докато моите помощници подредят всичко за разговорите ми с вас, можем да си побъбрим. Надявам се, че ще съм в състояние да отговоря на въпросите ви. О, колко съм небрежен!
Той щракна с пръсти и столовете се появиха отново. От нищото изникна и подобно на трон дървено чудовище в края на масата. Корман се настани на творението си.
Всички зяпахме столовете малко недоверчиво, а през това време магът се хилеше благо.
— Хайде де, не се чудете — подкани ни накрая. — Седнете… или не желаете да приемете онова, което Гарал ви е обяснил? Все едно е дали столовете винаги са си били тук и просто отново са станали видими, или изобщо не съществуват. Нима има някаква разлика? Те са удобни и ще издържат тежестта ви. Ако непрекъснато умувате кое е истинско, може бързо да се побъркате. Вярвайте на сетивата си. Моля ви, седнете!
Вдигнах рамене и се отпуснах на седалката. Останалите също се престрашиха. Признах правотата на Корман — на практика нямаше никаква разлика. Аз обаче не се съмнявах, че в залата има столове. Никой не би се напъвал да поддържа такава илюзия специално заради нас цели четири денонощия.
— Така е по-добре — подхвърли магът. — Да започваме. Нека първо ви кажа, че по наше мнение никой от вас не е обикновен човек. Знам, знам — мислите си, че ви хвърлям прах в очите, но аз говоря съвсем искрено. Имаме предостатъчно хора за черната работа. Всички вие сте попаднали в Диаманта по особени причини и притежавате умения от Външния свят, които тук се усвояват с години. Ние не желаем да прахосваме такива ценни дарби само защото сте новаци на Харон. Глупаво е да берете плодове, ако можем да ви използваме за нещо по-важно.
Е, поне на мен ми олекна, вероятно и останалите се почувстваха по-спокойни. Не се стремяхме към прелестите на селяндурщината, пък и бяхме достатъчно самоуверени. В думите на Корман все пак имаше и уловка — трябваше да го убедим, че можем да бъдем полезни. Ами ако всичките ни умения се окажеха излишни в първобитното състояние на Харон?
— Преди да стъпите на планетата — продължи той, — ви беше съобщено, че никой повече няма да споменава миналото ви. Всички изгнаници в Диаманта чуват същото и тези думи не са далеч от истината. Ако някой желае извършеното или постигнатото от него досега да се забрави завинаги, тоест да започне съвсем начисто, нека ми каже веднага! Ще се погрижим дори досието му да бъде заличено и той ще получи място като общ работник под ново име. Това е ваше право. Е, има ли желаещи?