Отиде при двамата си помощници, наредили голяма купчина дебели папки на масата. Седна на трона си, взе първото досие и прочете името:
— Моджет Кейг!
Един от мъжете в групата закрачи нервно към масата и се настани на сгъваем стол пред Корман. Бяха точно толкова далеч от нас, че да не ги чуваме, когато снишат глас. Иначе, общо взето, успявахме да следим беседата им.
Обичайните въпроси — възраст, опит, умения. И най-неочаквано насред разговора им усетих нещо твърде странно. Сякаш някой изтри секунда или две. Другите май не забелязаха загубата на време, затова и не си отворих устата. Но се разтревожих. Отново тайнствена случка; и ако тя се дължеше на някакви смущения в психиката ми, значи започвах да загазвам…
Същото стана и на разговора с втория и третия от групата. У мен се засилваше увереността, че следя напълно размяната на реплики и изведнъж — цък! — появяваха се несъвпадения в сценката. Корман и другият срещу него седяха в малко по-различни пози. А останалите явно не подозираха за необяснимите промени.
Чудно, но точно в беседата на мага със Зала нямаше липсващи секунди. Слушах и гледах особено напрегнато, не само за да доловя стъписващото явление, но и да проверя доколко досието в ръцете на проверяващия съвпада с приказките на момичето. Установих, че накрая май бях я накарал да ми каже истината.
Постепенно започна да не ме свърта от досада, макар че научавах и любопитни подробности. Едрият грубиян се оказа някакъв саморасъл диктатор на граничен свят далеч от обичайните междузвездни маршрути. Имал склонност да осакатява зрелищно — тоест извънредно грозно и мъчително. Вече разбирах на какво се дължи смразяващото му излъчване, но и си напомних, че зверски силните злобари невинаги са тъпи като говеда. Успял да извърши общопланетен преврат и се задържал на власт почти шест години. Всъщност спокойно можеше да се класира сред гениите на интригата. Точно затова накрая попаднал на Харон. Еолия Матузе щеше веднага да разпознае сродната душа в него, само че дали той би се съгласил да й играе по свирката?
Корман ме повика последен. Доближих масата, обзет от любопитство. И на мен ли щяха да ми се загубят няколко мига?
Мъжът се държеше любезно и делово, досущ както с другите.
— Вие ли сте Парк Лакош?
— Аз съм.
— Възразявате ли да обсъдим миналото ви?
Престорих се, че обмислям, после кимнах.
— Ами май няма защо да се дърпам.
— Разбирам колебанията ви — кимна магът. — Знаете ли, вие сте много колоритна личност.
— Не ми се вярва, че повечето хора биха избрали точно този епитет за мен.
Той се засмя суховато.
— Май имате право. И все пак мястото ви е сред най-изтъкнатите масови убийци, които придават разнообразие на човешката история и я правят поне малко по-интересна. Предполагам, че са ви отървали от основните психически проблеми?
— Несъмнено. И без да ви казвам, трябва да знаете, че ме подложиха на серия от задълбочени психоманипулации. Накрая станах „здрав“ според техните норми, но не можеха да ме върнат сред хората заради твърде мрачната ми слава.
— Да… Не трябва да пренебрегнем и факта, че от почти седмица делите стаята си с жена, намирате се в град, пълен с жени, но се държите като всеки здравомислещ и добре възпитан мъж. Моля ви обаче да бъдете напълно откровен с мен — смятате ли, че при някакви извънредни условия има вероятност пак да се развихрите?
— Кой би могъл да предскаже? — свих рамене аз. — Не ми се вярва да е по-вероятно за мен, отколкото за вас или всеки друг. Вече дори не мога да си представя какво ме е накарало да извърша всички онези безумия… макар да си ги спомням.
— А към убийството изобщо как сте настроен? Способен ли сте да посегнете на човешки живот?
На това ми беше лесно да отговоря.
— Естествено! Особено ако някой се кани да ме очисти. От тази способност не ме лишиха. Не бях препрограмиран, а излекуван.
Той се усмихна насърчаващо, после изведнъж се вторачи в мен със зейнали, направо пламтящи очи — изумителен хипнотичен поглед, но това продължи не повече от секунда. Корман въздъхна и се отпусна по-удобно в тромавото си кресло.
— Ето, вече сме сами.
Подскочих на стола си.