— Как така?
Заозъртах се, но виждах само… нищото. Навсякъде около нас като че имаше плътна черна стена. А за мага това явно беше дреболия, защото дори не се усмихна на уплахата ми.
— Лесно е. Когато отново се върнем в действителния свят, никой от останалите няма да е забелязал прекъсването.
— Значи така ставало! Все ми се струваше, че вие и събеседниците ви изведнъж се местите.
— Впечатляващо… Единици са способни да доловят илюзията. Мозъкът забравя за липсващото време, защото не може да си го обясни. Значи усещахте? Всеки път?
— Да, и отначало помислих, че съм превъртял, но после постепенно се уверих, че става нещо необичайно.
— И според вас го направих с всички?
Засмях се, защото се досетих, че въпросът е капан.
— С изключение на Зала. Не мисля, че скрихте някаква част от разговора си с нея.
— Съвсем точно — закима Корман. — Лакош, виждам, че може и да съм ви подценил. С подходящо обучение вероятно ще овладеете силата. Показвате изключително рано необходимите наклонности.
— Бих искал да опитам — уверих го съвсем искрено.
— Ще видим… Случайността ви поставя в изгодно положение, а и вече проявявате интересни заложби. Дава ви се златен шанс да се издигнете много нависоко.
— Тъй ли? Как, по-точно?
Любопитството ме гризеше отвътре, но се настроих недоверчиво. Не съм свикнал да насочват прожекторите към мен още в началото на играта.
Корман помълча, сякаш си отговаряше мислено на нелек въпрос. После въздъхна.
— Допреди малко повече от пет години Владетел на Харон беше Тулио Корил. Жилав, корав стар мошеник, с невероятно могъща дарба. Ужасно се отегчаваше от всекидневните грижи по управлението на планетата. Представете си — колко ли повече тежат на богоравния дреболиите в бюрокрацията в сравнение с нормалния човечец!
— Но защо е продължавал да се занимава с тях?
— Струва ми се, че единствено от чувство за дълг. Много се дразнеше от монотонното всекидневие, но виждаше колко страшно би било друг да злоупотреби с такава власт. Смяташе, че всеки от вероятните му наследници ще донесе само беди на Харон. Това си беше негово мнение, разбира се — който е успял да се добере до върха, трябва да е завършен егоманиак, нали?
— Човек от системата Уордън с чувство за дълг?!
— Да, такива хора не са малко и тук. Всъщност мисля, че то е присъщо и на мен. Вие сте още по-голям изгнаник от нас, защото ви е прогонила системата, която ви е създала. Вашето общество се стреми към общото благо, но за да го постигне, натрапва на всеки гражданин една-единствена гледна точка; а са възможни и безброй други. Мнозина на Харон са престъпници според каквито и да е правни норми, но още повече сме онези, които бяха обявени за злодеи само защото дръзнахме да си позволим представа за света, неприемлива за Конфедерацията. През цялата изпълнена с мръсотия история на човечеството думата „различен“ е била синоним на „лош“. Но я ми кажете — ако тяхната система е толкова съвършена, за какво са им детективи и убийци? И защо, по дяволите, непрекъснато се пръкват хора като нас?
Прецених, че нито имам убедителен отговор на въпроса, нито ще спечеля много, ако изразя истинското си мнение. Замълчах.
— Лакош, смея да твърдя, че колкото и да ни убиват, както и да ни изтриват съзнанието и затягат контрола, нас винаги ще ни има. Онези, които си въобразяват, че творят историята, не извличат поуки от миналото. Иначе щяха да прогледнат за човешкото величие. Затова сме се разселили сред звездите, вместо да се погубим сами на някаква топка кал, където сме се появили. Няма значение колко свои врагове ще изтреби една тирания. Винаги ще има още. Винаги.
— Е, не бих нарекъл Конфедерацията тирания, особено ако я сравним с миналото…
— Вероятно не в класическия смисъл на това понятие, но и тя е само нова маска върху все същата муцуна. Когато едно общество нарежда на всеки какво да мисли, яде, пие, кого да обича — и да обича ли изобщо — това си е тирания, ако ще и пременена в злато и ухаеща на мед.
— Но ако хората са щастливи…
— Поданиците на най-неумолимите тирани в историята винаги са били доволни… или по-точно казано, не са били недоволни. Никой жесток властник не е задържал господството си без неохотното съгласие на потиснатите. Революциите се правят от малцинство, от елит, надарен с въображение и интелект, за да прозре същността на тиранията и да си представи кое и как може да се подреди по-добре. Поне този урок Конфедерацията е научила, затова хора като мен и Корил са тук, в Диаманта. Но както и да се напъват властниците, накрая ще ги сполети участта на всички империи — или ще бъдат съборени от външна сила, или ще се сгромолясат сами от загниване. Те просто отлагат неизбежното. Някои от нас обаче предпочитат да ускорят края.