Тогава не разбрахме какво искаше да ни каже.
Утрото се изнизваше, при нас влизаха мъже и жени, изричаха по едно-две имена и доскорошните ни спътници тръгваха към новите си домове. За мен и Зала чакането се проточи и вече започвах да съжалявам, че не съм хапнал по-добре.
Отначало се озовахме в малка затворена кола, теглена от самотен зъбат ухар. Не беше чак толкова луксозна като каретите, усещахме всяка дупка по неравния път. Скоро излязохме от града и поехме на север. Двамата със Зала мълчахме почти през цялото време, защото нямаше смисъл отново да предъвкваме въпросите си за бъдещето. Тя се измъчваше от унижението, на което я подлагаха, а аз преливах от самонадеяност. Казах си, че е трудно да се подбере двойка с по-различно настроение, тръгваща заедно на път.
Излязохме от джунглата на огромна равна поляна. Зала надникна през прозорчето на колата и хлъцна. Веднага погледнах и също изохках тихичко.
Видях огромно, абаносово черно тяло с глава като великански триъгълник. Някаква заострена нагоре костена плоча започваше зад нея и продължаваше по гърба на съществото. Главата сякаш се състоеше само от човка с невероятни размери и кръгли очи без клепачи. Но най-смайващата част от звяра бяха крилете му, разстлани на земята. Чудовището дояждаше някакво едро кърваво туловище. Тъкмо колата спря и някой доближи, за да ни отвори вратата, когато чух страхотно оригване.
Стъпихме като насън на земята, без да откъсваме погледи от стряскащата сцена. При нас дойде млада жена в черни кожени дрехи и ботуши, плътно прилепнали към тялото й.
— Великолепно, нали? — подхвърли тя вместо поздрав.
— И така може да се каже — измънках. — Какво е това изчадие?
— Имат си дълго научно название, но повечето хора на Харон ги наричат дългокрили. Рядко се случва да ги зърнете толкова отблизо, защото за тях е голямо мъчение да се издигнат обратно в небето. Обикновено просто се реят над облаците, без да хабят излишно силите си.
— Дали пък вече не се сещам защо точно този дългокрил е на земята? — уплашено промълви Зала.
Другата жена се засмя.
— Позна, ние летим с тях. Добра работа ни вършат, макар че не навсякъде има достатъчно големи равни площадки и силен вятър, за да излетят отново. Когато ги отгледаме от малки, стават много дружелюбни и схватливи.
— Как ли пък не… — промърморих под носа си. — И това чудо може да излети оттук?
— О, няма проблем. Сила вече е ветеранка в такива полети. Но не са подходящи за всекидневни пътувания, използваме ги само за по-важни хора. Вие двамата имате късмет. Повечето жители на Харон никога не са се качвали на дългокрил, дори се плашат, като ги видят да се спускат от облаците.
— И аз не изгарям от нетърпение да се кача — признах си, като вече изобщо не съжалявах за оскъдната закуска.
— Сега какво — на гърба й ли ще се покатерим? — попита Зала.
Облечената в кожи жена се разсмя.
— О, не! Не виждате ли? Всеки момент екипажът ще закрепи пътническата кабина. Много добре се намества между костените израстъци.
Гледката си струваше. Неколцина мъже вдигаха с внушителен скрипец кабината, която повече приличаше на малка къща. Други двама, дребни като насекоми върху гърба на звяра, я наместиха внимателно и пуснаха надолу дебели дълги ремъци, които останалите вързаха под корема на чудовището. Започнаха да бутат усърдно, увериха се, че кабината не мърда, и се спуснаха на земята по подвижните стълби. Веднага се заеха да закрепят и по-малката пилотска кабина отпред, в основата на мускулестата шия.
— А с какво се хранят тези животни? — обади се слисаната Зала.
Наперената жена вдигна рамене.
— На практика с всичко, което става за ядене. Не са прекалено лакоми. Колкото и страшни да изглеждат, костите им са кухи и това ги прави учудващо леки. Щом уловят някое въздушно течение, почти не си хабят силите. Стига им по един тон смески през два-три дни. Обикновено им даваме крехки горни клонки от дървета заедно с бръмбарите, червеите и всичко останало. Но разходът на енергия при излитане е голям, затова се грижим Сила да хапне и по някой ухар. Впрочем дългокрилите са полезни и с друго — не позволяват на някои животински популации да се множат прекомерно, а и прочистват горите от излишната зеленина. Не се плашете — дори дивите не налитат на хора, защото оскъдното месо по костите ни просто не заслужава подобно усилие.