Отдъхнах си.
— А как ги управлявате?
— Пилотът — значи аз — седи в кабината. Имам някои простички уреди за ориентиране, а на пода са монтирани подвижни капаци. Първите заселници опитвали с юзди, но нищо добро не излязло от това, пък и дългокрилите са достатъчно умни. Обучените екземпляри като Сила знаят какво да правят, щом ръгна с пета от едната или другата страна. — Жената се позамисли. — Е, не е толкова елементарно, но я контролирам напълно.
Погледнах нея, после и огромното животно. Не се почувствах много успокоен от разликата в размерите, но засега нямах думата.
Един мъж от екипажа притича към нас.
— След двайсетина минути пак ще се изсипе порой. Размърдайте се!
— Нима дъждът ще попречи на такова чудовище? — заядох се кротко.
— Не, но ако излитаме при ураган, може да пострадаме. Хайде, качвайте се!
Жената се втурна към пилотската кабина.
Погледнах настръхналата Зала.
— Ще издържиш ли?
— Ами… ще се опитам. Щом тази може да управлява подобно страшилище, сигурно и аз ще понеса някак си полета.
Забързахме към дългокрила. Един мъж от екипажа придържаше стълбата, докато се покатерим.
Пътническата кабина се оказа изненадващо приятна отвътре. Навсякъде имаше дебела тапицерия, а креслата приличаха на онези в совалката, със солидни предпазни ремъци и мека кожа. Бяха се погрижили и за осветлението — някакви тръби с блещукащ химикал.
Не бяхме сами. Качиха се възрастна жена и мускулест младеж. Носеха засукани водоустойчиви дрехи, може би изработени на друга планета от Диаманта. След тях влязоха още двама мъже и жена, очевидно членове на екипажа. Последният издърпа сгъваемата стълба, затвори люка и завъртя ключалката. Другият застана до нас, а жената отиде отзад.
— Моля ви да затегнете ремъците. Полетите обикновено минават спокойно, но никога не се знае в каква вихрушка може да попаднем. Ако трябва да се отбиете в тоалетната отзад, дръжте се за перилата и после се пристегнете към седалката. Кабината не е херметично затворена, затова ще усетите разлики в налягането. Понякога се налага да се издигнем, за да избегнем буря, и в такъв случай ще ви напомня да си сложите кислородните маски. Те са под седалките. Не ги сваляйте, докато не ви кажа.
Разтресохме се най-ненадейно, последва вледеняващ крясък. Двамата със Зала направо подскочихме от местата си, но другите пътници и екипажът не обърнаха никакво внимание на шума.
— Готови за излитане! — подвикна онзи, който ни бе предупредил за дъжда. — Дръжте се здраво! Потегляме!
Още едно немилостиво друсане и после се залепихме за облегалките. Тласъците предизвикваха болки в цялото ми тяло. След миг се досетих, че проклетата твар се засилваше тичешком. Зала стискаше клепачи, аз пък надникнах през мъничкото кръгло прозорче вляво от мен. Виждах земята пред неимоверно грамадното крило, когато изведнъж гнусното изчадие отскочи от ръба на урва, която не бях забелязал досега… и започна да пада като камък.
Имал съм много по-страшни летателни преживелици, може би затова не се изложих. Но преди винаги бях управлявал машини, чиито възможности познавах от игла до конец. Честно казано, в онзи миг само си прошепнах:
„Свършено е с теб, приятелю!“
Също толкова неочаквано обаче дългокрилът изви и започна да се издига. А аз все още стоях с отворена уста, втрещен колко близо под нас се бе плъзнало дъното на пропастта.
Огромните криле ни запращаха все по-нагоре с всяко разтърсващо замахване. Накрая застинаха неподвижно — стигнахме до въздушно течение. След минута навлязохме в облаците и там дори зъбите ни затракаха от друсането. Зала ми приличаше на тежко болен човек. Другите двама пътници си седяха невъзмутимо, а екипажът сякаш блаженстваше. Единият мъж дори гризеше някакъв плод.
Най-сетне се изтръгнахме от сумрака и поехме към яркия ден. След още минута-две съществото улови удобен поток в атмосферата и се понесе с него. Новото ни състояние ми се стори още по-странно — реехме се гладко и безшумно след всички вълнения в началото.
— Вече можеш да си отвориш очите — подканих Зала. — Сигурно ще е така до края.