Надявах се да не греша.
Клепачите й трепнаха.
— Гади ми се… — измънка тя унило.
Какво ми оставаше, освен да й съчувствам?
— Отпусни се, не се тревожи за нищо.
Тя обаче съвсем не изглеждаше спокойна.
— Чудя се как ще кацнем, щом излитането беше такова…
Въпрос на майсторлък. Бях принуден да се доверя на опита на екипажа, защото всеки ден се занимаваха с това, а и доколкото виждах, нищо не ги притесняваше.
По едно време предложиха плодове и на нас. Зала прежълтя. За малко да си взема, но реших да й спестя гледката как хрупам с удоволствие. Щях все някак да изтърпя петте часа полет. Чудовището успяваше да поддържа скорост над 250 километра в час — заслужаваща уважение бързина за такава твар.
През около петнайсетина минути имаше по някой тласък, великанските криле променяха посоката или насочваха дългокрила към по-подходящо течение.
А небето на Харон беше приказна гледка. Под нас сякаш плуваха вечно кипящите тъмни облаци, над главите ни… не синевата, която очаквах, а още по-бурен хаос от червени и жълти ивици. Предположих, че е някакъв газов слой, който не позволява температурите на повърхността да надскочат пределите на човешката издръжливост. Пламтящото горещо слънце се виждаше дори през тази мътилка. Същият слой сигурно пречеше на наблюдение от спътници и не пропускаше никакви външни излъчвания. Чудех се от какво ли е съставен.
Огледах ненатрапчиво нашите съседи в кабината. Явно пътуваха заедно, но жената се занимаваше с купчина документи и почти не продумваше на младежа. Дали пък не бяха типичната двойка „шеф и копой“?
Дори Зала полека-лека овладя нервите си, макар че не помръдна и през цялото време си оставаше мъртвешки бледа.
Най-сетне ушите ми започнаха да припукват от промяната на височината. Бяхме завили и сега се спускахме внимателно. Тримата от екипажа отново провериха дали всичко е закрепено както трябва, после и те се вързаха за седалките си.
С изненада забелязах големи пролуки в облаците, под които се виждаше тъмносиня повърхност. Спускането не беше по-приятно, отколкото с което и да е друго въздушно возило; крилете отново заработиха усилено и ни тресяха с всяко свое движение. Стъклото на прозорчето се замъгли, после изведнъж под нас се ширна земната повърхност. Всичко зеленееше в хълмистата местност, сред която бяхме попаднали.
Дългокрилът закръжи все по-бавно, после изви криле и потъна надолу. Още няколко удара и тласъка, тежко сътресение… и застинахме неподвижно, колкото и да не ми се вярваше. Признах, че способностите на чудовището са изумителни. Не бих и допуснал, че такова туловище може да кацне с лекота.
Потупах Зала по рамото и я уверих, че сме все още живи и здрави, а след малко дори ще стъпим на твърда земя. Тя реши да отвори очи и се заозърта замаяно. За пръв път погледна през прозореца и си отдъхна.
— Не беше толкова зле като излитането, нали? — подкачих я жизнерадостно.
Момичето поклати глава.
— Парк, ако ме накарат пак да се кача на такова нещо, ще се самоубия, кълна се!
Отвориха люка. В кабината нахлу горещ, лепкав от влага въздух. И все пак, след пет часа в тази кутийка, му се зарадвах. Дори ми се стори, че не вали в момента.
Другите двама пътници си събраха нещата и слязоха първи. Последвахме ги. Наложи се обаче да прикрепям Зала по стълбата, защото краката й се подгъваха.
Огледах се. Към нас трополеше каруца, натоварена догоре с резултатите от усърден труд в някоя кланица. „Време е за презареждане с гориво“ — подсмихнах се развеселен. Встрани, до две карети, чакаше малка групичка. Жената и телохранителят й вече стояха при първото возило и приемаха поздравления от няколко надути посрещачи. Забелязах, че се покланят почтително на дамата. Отвориха й любезно вратичката на каретата, други пък изтичаха да донесат багажа й от контейнерите под пътническата кабина. Още няколко каруци доближиха дългокрила, за да вземат останалия товар.
А ние се озъртахме и не знаехме какво да правим. Накрая отидох при единия мъж от екипажа.
— Извинявайте, това ли е Бурже?
— Ами, да. Нали тук трябваше да пристигнете? Следващата ни спирка е Ламаза.
— Дотук бяхме — потвърдих с облекчение и казах на Зала: — Да отидем при онези хора, може би все някой ни очаква.
Най-после ни обърнаха внимание. Пресрещна ни недорасъл младок.
— Вие ли сте новият счетоводител?