— Аз съм. Казвам се Парк Лакош.
Момчето погледна въпросително Зала.
— Аз пък съм Зала Ембуей.
— Моята помощничка — побързах да добавя.
— Ъхъ, сещам се — многозначително изсумтя той. — Защо не се качите във втората карета? Щом ви закарам в града, ще ви настаним. — Вторачи се недоумяващо в празните ни ръце. — Никакъв багаж ли нямате?
— Отскоро сме на Харон. Ще трябва да се снабдим тук с всичко необходимо.
Забелязах някаква сянка на любопитство в очите му.
— От Външния свят, а? Странно, че са ви натикали чак при нас.
Вдигнах рамене и влязох в каретата.
— Предложиха ми работа и аз приех. Не можех да си позволя особена придирчивост.
Мълчахме, докато стигнем до града. Момчето се возеше отпред при коларя.
Да си призная, видът на Бурже малко ме изненада. Беше скромно селище по брега на красив залив и се простираше по обраслите с гора ниски заоблени хълмове и около тях. Всички къщи бяха ниски и боядисани в бяло. Нямаше нищо подобно на прозрачните покрития над тротоарите в Хонут, нито други архитектурни излишества. По-скоро приличаше на спретнато селце из някоя от преуспяващите гранични планети. Забелязах, че тук за постройките използват тухли местно производство и дялани камъни. Повечето покриви бяха направени от червеникавокафяви тръстикови снопи.
Въпреки вездесъщите облаци, явно не валеше чак толкова често, което определено ми допадаше. В залива се виждаха множество платноходки.
Само че беше горещо — може би над 40 градуса. Вече се къпех в собствената си пот. Не знам как се чувстваше Зала, аз обаче имах крещяща нужда от голяма чаша с ледено питие.
Точно в този момент тя ме изненада.
— Че то било приятно място! — възкликна, залепила нос до прозореца на каретата.
В средата на градчето имаше площад с градинка, а по четирите му страни се редяха големи двуетажни здания, приютили магазинчета и работилници. Каретата спря пред сградата с най-украсена фасада. Момчето скочи, отвори вратичката и ни помогна да слезем.
Наоколо цареше оживление. Хора щъкаха насам-натам, по сергиите на площада изобилстваха всевъзможни плодове и зеленчуци, дрехи, занаятчийски изделия. Доколкото виждах, търговията вървеше добре.
— Елате с мен — подкани ни младокът.
Спътничката ми го последва. Личеше, че се е опомнила от пътуването и вече предвкусва една обиколка за запознаване с пазара.
Попаднахме в просторно преддверие с широка дървена стълба точно по средата. Страничните коридори като че водеха към множество работни стаи. Момчето спря и се обърна към нас.
— Моля ви, почакайте ме тук. Ще проверя дали моят Учител е в кабинета си.
Затича се по стъпалата и скоро се скри от погледите ни.
— За кого ли говореше? — учуди се Зала.
— Сигурно за местния магьосник. Не забравяй, че трябва да се държим почтително с него. Иска ми се и той да се отнася добре с нас от самото начало…
— Не се бой, няма да забравя!
Няколко души минаха наблизо, забързани по незнайните си дела, но никой не ни отдели повече от миг внимание. Чиновниците май са еднакви навсякъде из вселената.
Вътре беше значително по-хладно. Очевидно използваха някаква система за изстудяване на въздуха, макар и не типичната за цивилизованите светове, защото не премахваше влагата.
Младокът се върна скоро.
— Учителят ще ви приеме.
Тръгнахме след него по стълбата. Докато вървяхме към задната половина на обширната сграда, стана по-горещо.
Влязохме в кабинет, на чиято врата нямаше никаква табела. Зад бюрото в преддверието също не седеше никой. Момчето ни отвори втората врата.
Изведнъж ни лъхна студен, сух въздух. Кабинетът беше голям, добре обзаведен, с огромно резбовано бюро в средата. Зад него се бе разположил едър мъж с пищна бяла брада, която може би компенсираше почти оплешивялата му глава. Пушеше лула.
Усмихна ни се и закима.
— Моля ви, настанете се — предложи любезно той и ни посочи съвсем модерни наглед столове с високи облегалки.
Бяха удобни, но посетителят веднага разбираше, че е с по-нисък ранг от човека, седнал насреща му зад бюрото си.
Мъжът изгледа младока.
— Вече можеш да излезеш, Гори. И не забравяй да затвориш вратата след себе си! — Изчака да останем само тримата и добави: — Добро момче. Някой ден ще стане един от най-способните ми чираци, стига да надмогне манията си.