Представлението беше смайващо. От пръстите му заизлитаха яркожълти искри и мнозина в гъмжилото изкрещяха или писнаха жално. Десетки хора рязко вдигнаха ръце към главите си. Стояща наблизо жена се развика истерично и когато се обърна към нас, неволно хлъцнах. От челото й стърчаха два къси дяволски рога.
— Гледай, гледай! — подвикнах. — Брей, че…
В този миг онемях. Зала, уплашена до прималяване, опипваше собствения си чифт рога.
— Аз не съм… — едва успя да измънка.
Млъкна изведнъж и пред очите ми започна невероятна промяна. Сякаш цялото й тяло се разми — незнайна сила придаваше нов релеф на всяко мускулче и ненадейно видях съвсем друга жена. За миг си помислих дали не се дължи на проклятието, но един поглед ми стигна да се уверя, че с хората наоколо не става нищо подобно. Отекнаха изстрели и неколцина втурнали се към изходите от площада се свлякоха със стонове и пъшкане.
— Хванете ги, честни граждани! — заповяда Мора. — Дръжте ги, за да не бягат!
Когато отново се обърнах, жената до мен почти с нищо не напомняше за Зала Ембуей. Беше по-висока и силна, а дори познатото лице, особено очите, принадлежаха на съвсем различен човек. Изгледа ме и отсече тихо:
— Влизай в сградата, по-бързо! За твое добро е!
— Какво, по дяволите…
Не успях да кажа нищо повече. Тя ме вдигна без усилие, като че бях парцалена кукла, и ме захвърли навътре във фоайето. Нямах нужда от гениални прозрения, за да разбера, че за пръв път виждам другата, скритата Зала — но не задълго. Прокълнатата прекоси във вихрен бяг фоайето и изчезна от погледа ми. За миг си помислих дали да не тръгна след нея, но как да я догоня? А и при толкова войски, завардили цялото градче, къде ли можеше да се скрие?
Надникнах към площада.
Там разправата с изменниците продължаваше. Прецених набързо, че около трийсет-четирийсет души са с рогца на челата… и то само жени. Наежената тълпа постъпваше с тях точно според указанията на Мора — тутакси сграбчваше своите сродници или приятелки, за да ги предаде на войниците.
Внезапно множество откоси разтърсиха земята под краката ми, а взривовете бяха последвани от звук, който познавах твърде добре — съскане на въздух, прогорен от лъчите на мощни лазерни пистолети. Но нали уж такива устройства не работеха на Харон?
По целия площад шареха и лъчите на зашеметяващи пушки, хората падаха на купчини, а по покривите се развихряше гибелна престрелка. Само че не знаех кой се опитва да избие войниците.
Мярнах за миг увисналото от изумление чене на Тали Кокул. Него май нищо не можеше да го засегне, защото не ми изглеждаше разтревожен за живота си.
А на подиума Мора крещеше заповеди към своите части и се опитваше да овладее хаоса. Той също оставаше невредим. Убедих се колко са могъщи и двамата. Щях да се чувствам много по-спокоен, ако можех да се опазя като тях.
Стрелбата спря сякаш по нечута от мен команда. Площадът приличаше на истинска касапница, макар повечето хора да бяха само зашеметени.
Началникът на сигурността се заслуша за миг в тишината, млъкна и огледа покривите.
— Мора! — разнесе се дълбок сърдит глас. — Стойте си по местата, докато приберем нашите хора, и нищо лошо няма да ви сполети. И за теб се отнася, Кокул. Не искаме да ви убием, стига да не ни принудите да го сторим!
Магът на Бурже си позволи крива усмивчица и вдигна поглед към мъжа в черно, чието лице оставаше безизразно, но този път определено забелязах чувство в очите му — бяс, неукротима ярост…
— Осмеляваш се да се изправиш срещу мен?! — кресна той. — Дори да си самият ти, Корил, мога само да се радвам на сблъсъка. Ако пък си друг, няма защо да се боя от нищожества!
Сърцето ми подскочи, щом чух името. Корил! Започваше се! Дори се зачудих дали всичко не е било нагласено. Може би Матузе също ставаше нетърпелива и искаше да пораздвижи нещата.
Мълчанието се проточи привидно безкрайно, после отвсякъде започнаха да обстрелват подиума с тежки оръжия. Е, не можеха да използват най-гнусните разновидности, ако искаха да опазят живи натръшканите по земята хора, но все пак стоварилото се върху подиума беше достатъчно да пръсне на атоми Ятек Мора. А Тали Кокул се изнесе бързичко по-надалеч, защото средата на площада пламна, изведнъж се нажежи до бяло и изчезна, оставяйки вместо себе си дълбока яма.
Самият Мора висеше поне на четири метра във въздуха. Отначало дори ми се видя не особено обезпокоен, просто се озърташе. Досетих се обаче, че отблъсква цялата огнева мощ с крайно напрежение на волята си, може би подпомогнат и от няколко доста ефективни неутрализатора под дрехите. Знаеше, че няма да издържи дълго.