Птицата сипа в чаша нещо от манерката, която носеше на кръста си.
— Изпий това — каза ми със стържещ нечовешки глас. — Хайде, ще ти стане по-добре.
Свих някак пръсти около чашата и с помощта на съвсем човешка на вид белезникава длан я поднесох към устните си. Малко ми парна гърлото, на вкус беше като плодова ракия. Чак сега усетих колко са напукани устните ми. Отпуснах се на носилката.
— Ще се оправи — увери птицата невидим за мен спътник. — Това ще го закрепи, докато го отнесем при Старицата.
— Нищо друго не искам — отвърна смътно познат ми женски глас.
— Зала? — изхриптях немощно.
— Не е тук — промърмори кисело жената.
Главата ми не се проясни до края на пътешествието, макар че болките стихнаха. Така и не дойдох на себе си. Нямах желание нито да помръдна, нито да говоря и целият свят като че се люшкаше в мъглив сън. Поне умът ми вече работеше достатъчно, за да се сетя, че са ми дали някакъв опиат. Не ми пукаше дали са го направили понеже са искали да кротувам или просто са ми помогнали.
Времето се точеше незабелязано, не знам кога точно доближихме входа на пещера, откъдето трептяха отблясъци на огън. В далечината отекна гръм — неизбежният дъжд скоро щеше да ни връхлети. Вкараха ме вътре, преди да се измокрим.
Имаше само едно голямо помещение, чиито стени не различавах добре. Огънят гореше по средата. Димът се издигаше право нагоре, значи имаше отдушник. Навън и без това беше горещо, а тук задухът едва се търпеше и ако не се чувствах толкова слаб, щях да се измъкна веднага. Оставаше ми обаче само да лежа и да се къпя в собствената си пот. Въображението ми плодеше трескави видения как бавно-бавно ме опичат на шиш…
В пещерата ни посрещна стара жена, покрила с торбести черни одежди извънредно едрото си тяло. Примъкна се към нас, подпирайки се на чепата тояжка и махна да пуснат носилката на пода.
Птицата се обърна към някого зад мен.
— Ето, Дарва, направихме каквото искаше. Дано не съжаляваш.
Дарва ли?! Почти я бях забравил. Не се видяхме повече след първия път, макар да я търсих, когато отивах в Гръмохълм. Колкото и да бях упоен, зарадвах се, че имам приятелка сред преобразените. Дали пък тя не бе ми спасила живота?
Дарва застана до старицата и вече я виждах.
— Идвам да положа сърцето си в твоите крака, бабо.
Едрата жена се дръпна крачка назад и я изгледа проницателно с тъмните си очи.
— Радвам се, че си добре — изрече с пресипнал от годините глас. — Боях се да не загинат мнозина.
— От нашите умряха дванадесет. Не смеехме и да се надяваме на толкова малко жертви. Онези загубиха поне двеста.
Старицата кимна.
— Не е зле. Но сега те ще накарат дори земята да изтръпне от нечуван ужас. Всички вече се пръснаха и ще се съберат чак след много седмици далеч оттук, на уговорените места. Ти какво ще правиш?
Дарва въздъхна.
— Знаеш, че Изил е мъртъв, а господарите му избягаха.
— Знам. — В гласа на старицата се промъкна печал. — Преобразена си завинаги и не можеш да се върнеш в Бурже и земите наоколо.
— Направих го за мъст, а не от вярност към хора, които дори не познавам.
— Значи няма да се събереш с останалите в уреченото време?
Дарва вдигна рамене.
— Още не съм решила.
Старицата ме изгледа.
— За този ли ми говореше?
— Да. Той се държа човешки с мен, когато никой друг не ме зачиташе. Не е като тях. Бабо, моля те за една последна добрина.
С този памук в главата можех само да следя разговора, но не и да се намеся.
— Той съгласен ли е? — попита старицата.
— Не виждаш ли какво са му направили? Щяха да го гръмнат, ако не се бях намесила. Без мен вече да е гниещ труп. Нямам ли поне мъничко право?
— Да, така гласят нашите свещени закони, но дори да изпълня желанието ти, може да не се окаже човекът, за когото го смяташ.
— А какъв избор ще има? — запъна се преобразената. — И ако не е той… кой тогава? Иначе защо да живея?
— Причината натежава достатъчно — усмихна се съчувствено старицата. Пристъпи тежко, надвеси се над мен и ме огледа също като лекар преди операция. — Не ми харесва този спукан череп… А и сътресението е лошо.