Дарва също дойде да ме погледне. Дори зашеметен виждах екзотичната й красота, сякаш още по-силно подчертана от зелените оттенъци на кожата, устните и косата. Забелязах и нечовешките черти, измислени от вече мъртвия „художник“ — малки заострени уши, които потрепваха от време на време в пуснатите надолу кичури, грубите като лапи на хищник ръце. А острият извит рог, дълъг петдесетина сантиметра, явно беше костен израстък от напластени един върху друг, стесняващи се концентрични пръстени.
— Ще можеш ли да го изправиш на крака? — попита тя тревожно.
— Да, да, няма страшно — кимна старицата. — Макар че такъв удар би убил повечето мъже. Много силно се е вкопчил в живота. Добър уа има, могъщ — ето, вече кипи в него и се е устремил да поправи всичко повредено. Значи остава само да му помогнем.
— Кога?
— Че защо не веднага? Той кротува. Виждам, дали са му да пие озизи. Още по-добре. Упоен е, но няма да се унесе. Ще стане по-лесно, ако будува. — Тя стрелна с питащ поглед Дарва. — Мъчно ще е обаче да наложа заклинание върху ума му. Градският маг го е предпазил старателно. Ако искаш, ще ти дам отвари…
Дарва рязко врътна глава.
— Не! За нищо на света не позволявам да му бърникаш в главата.
— Улесняваш ме. Ще си имам премного проблеми, докато променям телесните му функции, рефлексите, равновесието. Предпочитам да не се занимавам със съзнанието му. — Старицата въздъхна. — Е, да започваме.
Не мога да кажа колко време мина и точно какво се случи. Знам само, че възрастната жена дълго напяваше и застиваше в неподвижен размисъл над мен. Понякога плъзгаше пръсти по тялото ми. Май имах тежка треска, през главата ми прехвърчаха всякакви налудничави видения. Ту измръзвах, ту пламвах целия. Помнех думите им, че съм зле, и приемах покорно състоянието си. Накрая потънах в необичайно дълбок сън и вече не ме смущаваха никакви чудовища, магове и вещици.
Събудих се все още замаян, макар нищо да не ме болеше. Не долових веднага, че нещо не е наред със самия мен. Озърнах се, но видях само почти угасналия огън и ивица светлина откъм входа, значи навън беше ден. Помъчих се да прочистя мозъка си от паяжините на съня и веднага осъзнах два факта. Първо, стоях изправен, а не помнех кога съм станал. Дали не се дължеше на знахарските заклинания на старицата? Второ, беше ми малко студено — смешно усещане в задушната пещера, където жаравата на огъня още тлееше.
Събудих се напълно след секунда и ме обзе мрачно предчувствие. Когато вдигнах ръка да си разтъркам очите, видях онова, от което се страхувах.
Ръката ми беше зелена, с груба кожа и дълги остри нокти.
— Не! — креснах и гласът ми отекна в стените на пещерата. — Мамка му!
Направих крачка напред и… вече знаех всичко. Наведох глава да се огледам. Големи стъпала на гущер, могъщи крака, какво да кажа пък за дългата опашка! В един ъгъл на пещерата нещо блещукаше. Намерих точно каквото ми трябваше в момента — парче гладък метал. Вторачих се в отражението си.
Отбелязах унило, че и рогът не липсваше. Само по лицето и горната половина на тялото имаше жалки останки от предишната ми външност. Бях се превърнал в чудато съчетание от Парк Лакош и Дарва.
Тъкмо се сетих за нея и чух шума от тежките й стъпки. Спря по-далеч от мен, загледа ме и радостно, и плашливо.
— Защо? — успях само да измънкам. Тя малко гузно наведе глава.
— Спасих ти живота — побърза да напомни. — Не искаш ли да сториш същото за мен?
— Ами… да — отвърнах искрено. — Но какво общо има със спасението на живота ти превръщането ми в почти съвършен твой двойник?
Тя въздъхна и се натъжи.
— Досега исках само да си отмъстя. Направих го, ама не точно както желаех. Вече съм самичка и ще си остана преобразена завинаги, освен ако не се случи нещо още по-лошо. Парк, няма други като мен. Не мога да се върна при семейството си, нямам близки. — Гласът й стана умоляващ. — Не разбра ли вече? Ако трябваше да се мъча все така, щях да свърша със себе си. Видях как Джобрун те удари и щеше да те гръмне. Знаех си, че боговете са ни събрали нарочно близо един до друг и те спасих…
Поклатих глава смирено. Колкото и да бях потресен, вече признавах, че за себе си Дарва е права. Как да споря с нея? Отвори си очите за фактите, казах си хладно. Без нея наистина щеше да си труп, значи си й длъжник. А и още си в играта. Щом преобразените са ядрото в съпротивата, подклаждана от Корил, точно при тях ти е мястото. Ако съм се съмнявал в това, да бях си останал кротко в сградата, за да помагам после в оправянето на бъркотията като лоялен градски счетоводител. Пък и можеше да ме сполети много по-кошмарна участ — вече бях видял всякакви преобразени на площада.