Отидох при Дарва, като още с първата крачка едва не съборих нещо с опашката си. Хванах ръцете й в своите и се усмихнах.
— Разбирам те. И ти прощавам.
Тя изведнъж грейна от щастие.
— Само че може и да те чака някоя изненада — предупредих я искрено.
Май изобщо не чу тези думи. В очите й се събираха две големи сълзи.
— Толкова се радвам, че няма да се караме!
Въздъхнах.
— Не, няма да се караме. Признавам, ще ми е трудно да свикна, но и така може да се живее.
— Хайде да излезем — предложи тя. — Студенокръвни сме, да знаеш.
Е, това обясняваше защо пещерата ми се струваше доста прохладна. Последвах я към отвора. Навън беше обичаен горещ ден, подгизнал от влага чак до тежки бели валма мъгла, която се стелеше навсякъде. Скоро обаче престанах да усещам задуха и жегата. За пръв път, откакто стъпих на Харон, ми стана приятно. Затуй пък започна да ме мъчи непоносим глад.
— Ние какво ядем? — попитах Дарва.
— Почти всичко живо — засмя се тя.
Представих си неприятната необходимост да разкъсвам на мръвки малки гущерчета. Тя изглежда долови какво ми минава през главата и започна да се киска.
— А, не се стряскай. Стъбла, листа, плодове — каквото си избереш. Е, и животинки, ако са ти по вкуса. Аз ги предпочитам сготвени.
— Добре звучи. Има ли наблизо нещо като за нас?
— Горичка от плодни дръвчета — дини куага. Долу е, под хълма. Ела с мен.
— Горичка, казваш… Могат ли да ни видят там? Мисля си, че точно сега преобразените не са любимци на властта.
— Не, дръвчетата са в края на имението Биндахар. Никой няма да идва насам още два-три дни, а дотогава ние отдавна ще сме изчезнали.
Разбрах защо някому бе хрумнало да нарече тези едри плодове дини — бяха на черни и оранжеви ивици. Заситиха приятно глада ми, макар че отначало се колебаех дали да ги ям направо с кората. Или вкусовите ми предпочитания също се бяха променили изцяло, или хората наистина пропускаха голямо удоволствие, като хапваха само меката сърцевина.
Натъпкахме се до пръсване. В предишния си облик не бих се насилил да изям дори една диня, сега обаче погълнах точно седемнадесет и май имах още място.
— Тъй си е, много плюскаме — потвърди Дарва. — Но не дебелеем. Колкото повече ядем, толкова по-силни ставаме.
— Радвам се да го чуя.
Чувствах се отново жизнен и реших, че е време да поговорим за по-важни неща.
— Ще трябва много да те разпитвам.
— Питай за каквото щеш — охотно се съгласи тя. — Едва ли ще повярваш колко ми беше мъчно, че няма с кого да си побъбря ей тъй, за разтуха.
— Добре, първо ми кажи коя беше старицата, дето ме преобрази?
Съществуваше не една причина да започна точно с този въпрос. Представях си например, че след време жената можеше да ме освободи от нежеланото състояние…
— Прабаба ми — обясни Дарва. — Има силата, откакто се помня. Сигурно още като мъничка е можела да прави разни неща. Навремето учила при мага на фирмата. Тогава нямало сговор между маговете да си пазят тайните. Ама не изтърпяла докрай. Започнала да ражда деца и стигнала до девет.
— Да, това сигурно поглъща цялото време на човека. Но на мен дарбата й ми се стори достатъчно могъща. Защо е трябвало обаче да ме превръща в твоя сестра-близначка? Защото не се е научила на всичко ли?
Дарва се поколеба, преди да отговори.
— Е, не сме чак близнаци. Вярно, гледаше мен, докато те преобразяваше. Тънка работа е. Само мъничко да сбъркаш и мозъкът не пасва на тялото. Тоест или ще си пернат в главата, или сакат. И такива ги има, охо, много са! Затова се водеше по заклинанието на онуй копеленце Изил. Ама каза, че си е представяла и истинските бунхари. Аз толкова се обърках, че забравих, но тя знае какво да прави. Затова си още мъжкар, Парк, макар и в новото тяло.
Я, колко интересно! Не пропуснах да оценя смахнатата ирония на положението си. Започнах да се подсмивам неудържимо.
— Какво смешно има?
— Нали знаеш, че не съм роден на Харон? Пратиха ме тук, защото наруших законите.
— Знам. В Гръмохълм все за теб клюкарстваха.
— Ами… забърках се в неприятни истории. Убих хора и нито другите, нито тогавашното ми „аз“ можехме да разберем причините. Като ме хванаха, установиха, че съм го правил, защото съм бил изрод. Хермафродит.