Тя ме зяпна.
— О, тъй ли? Аз пък се чудех защо си малко странен наглед.
Кимнах.
— Погрижиха се да ме направят истински мъж. А сега! Сега съм мъжкар, но приличам на… твоя сестра.
Тя се разсмя, а аз се сетих за още по-интересен въпрос. Добре де, пак съм си мъжки екземпляр — но от кой вид?
— И аз се питам що за чудо съм — каза Дарва, щом споделих с нея съмненията си. — Баба разправя, че ако… такова де, го… нищо нямало да стане. Но щом цялото уа в теб пренагласи тялото ти докрай, можело и да създадем такива като нас. Понякога се случва. Представяш ли си, цяла нова раса! — Тя се замисли. — Как ли ще я нарекат учените хора? Дарвус лакошус…
— Звучи като име на болест.
Събеседничката ми щастливо се ухили.
— Парк, да знаеш, все едно започвам да живея отново след тия две години!
Разбирах щастието й и дори го споделях донякъде. Харесвах я. Е, да, говореше грубовато, беше невежа, но можех да разпозная в нея жена с чудесни заложби, смазани от надутата себичност на един гнусен старец. Несъмнено бе по-решителна и непреклонна от Зала… поне от предишната. За миг се запитах нехайно какво ли е другото „аз“ на доскорошната ми спътница.
— Ще трябва малко да ме открехнеш за онази олелия в Бурже. Какво стана там, по дяволите? Кой го направи и защо?
Дарва въздъхна и поклати глава.
— Нали знаеш, че в града отдавна имаше поклонници на дявола?
— Знам.
— Ами повечето бяха пощръклели от скука жени, искаха да поприхванат малко от силата. Преди година-две се случи друго. Не знам кой се намеси, но присламчиха всички към по-голямата група, дето иска да сваля властта. Чух само, че зад гърба им е страшно могъщ маг.
— Корил, бившият Владетел.
— И аз си мисля, че трябва да е той. Хората го понасяха по-лесно. По негово време нямаше шеф на сигурността, от който тръпки те полазват, не ни досаждаха с войски. Та оня потаен маг проникнал във всички колонии на преобразени. Обещал като хване нещата пак в свои ръце, да им даде Тукиан, южния континент. И без това там е пустош, никой още не го е обиколил целия. Разправяха ми обаче, че било по-приятно. Преобразените веднага се запалиха, щото тука няма живот за тях. Пък и доста хора също се навиха, за да им се махнем от главите. Схвана ли?
Оставаше да не съм схванал! Най-логичното решение на проблема. Корил явно имаше нюх към политиката. Този човек умееше да вдъхва страхопочитание дори без прословутата си сила на маг. Как ли Еолия Матузе му бе отнела властта, а и как я задържаше?
И в миг съзрях единствения правдоподобен отговор. Още я търпяха, просто защото подкрепяше войната срещу Конфедерацията. Нали и Корман призна, че на другите трима Владетели Харон не им е нужен. Кой тогава отделяше такова внимание на планетата? Пришълците. Не виждах друга възможност.
„Нямаше шеф на сигурността, от който тръпки те полазват…“
Само че чий началник на сигурността беше Ятек Мора? На Матузе ли? Как пък не! Само докато тя си наляга парцалките. Вече стигах до извода, че е твърде вероятно чудатият мъж с леден поглед и глас на робот изобщо да не принадлежи към човешкия род. Значи дори Харон да няма важна роля в бъдещата война, пришълците треперят над планетата. Защо ли?
Подхранваха егоцентризма и манията за величие на Еолия Матузе, а в замяна тя изпълняваше онова, което й поискат. Всичко пасваше. Дали Корил разбираше сценария и ролите? И колко ли дребен трябва да е някакъв си Владетел от Диаманта за раса, готвеща се да съсипе хиляди светове?…
— За какво си мислиш?
Сепнах се.
— Сглобявам картинката. После ще ти разкажа. Много време ще сме заедно, а историята е дълга и сложна за обясняване.
— Заедно! — въздъхна Дарва. — Хубава дума.
— Не те попитах за важни подробности. Защо не се спъвам в опашката си, като ходя, а щом се затичам, я вдигам? Служа си с това тяло, като че в него съм се родил.
— Заклинанието беше изпипано до последната дреболия.
Това поне ме утешаваше малко.
— Добре. Сега къде ще отидем?
— Надалеч, и то бързо. Тука сме само на един ден път от Бурже, скоро ще гъмжи от войски. Имаме си защита — можем да стоим, без да помръднем. Колкото и да сме едри, сред всичката тая зеленина няма да ни видят, ако ще да претичат покрай нас.