Нямах други причини да се вайкам. Бяхме изумително силни и въпреки туловищата си успявахме да изчезнем за миг в пищната зеленина край нас, а после да изфучим напред с пъргавина, недостъпна и за най-талантливия спринтьор сред хората. Здравите остри нокти можеха да ни послужат и като оръжия, но засега с тях просто си режехме храната, каквато и да беше тя. Нас обаче трудно щяха да ни наранят при тази дебела и здрава кожа, по която водата се стичаше като по камък.
Нямаше място за съмнение, че властите усърдно издирват преобразени. Неведнъж виждахме дългокрили, спускащи се чак до върховете на дърветата, случваше се дори войниците да стрелят напосоки от кабините им, за да подплашат криещи се бегълци. Разбира се, по пътищата непрекъснато бродеха патрули от все същите свирепи войници или местни копои. Но ако имахме малко късмет да не се натъкнем на маг или негов чирак, не беше особено трудно да стоим настрана от неприятности.
Сериозните главоболия започнаха едва в края на скитането из джунглата. И двамата свикнахме бързо с тези страховити за повечето хора места. Досадните насекоми не успяваха да проникнат през кожата ни, можехме да не се боим прекалено от хищници, а и силите ни стигаха да се измъкваме от заплетените лиани или мочурищата. Дори се наслаждавахме на великолепието и красотата, простиращи се в безкрая наоколо. Тогава не се и сещахме какво става с нас — на жаргона на психодокторите това се нарича „подивяване“, тоест пълно приспособяване към средата…
Осъзнахме твърде болезнено промените в себе си, едва когато се натъкнахме на истински бунхар. Е, по пътя бяхме подминавали стотици такива твари, обитаващи джунглата и блатата, като внимавахме да не ги доближим прекалено, но те изглежда ни приемаха за част от своя свят. Този път беше съвсем различно. Не знам дали ние сбъркахме в нещо. Може пък бунхарът да е бил разгонен и да е надушил Дарва. Все едно. Важното е, че нямаше намерение да ни пропусне. Изпречи се с гръмогласен рев и зейнала зъбата паст. А зъбите си ги биваше!
За съжаление, ние не можехме да се похвалим със същото. Имахме нормалните човешки челюсти, ако не се броят малко по-големите резци и кучешки. Веднага осъзнахме, че превъзходството не е на наша страна и се опитахме да заобиколим бунхара, но той само се разяри още повече. Нямаше къде да се денем — щем не щем, трябваше да приемем битката. Странно, но кръвта ми кипна от прилив на адреналин или някакво друго подобно вещество. За пръв път изпадах в такова състояние! Грамадният гущер ръмжеше и се зъбеше насреща ни, а аз настръхнах от ярост… и чух звуци досущ като неговите от гърлото на Дарва. Без да се замислим, двамата се хвърлихме срещу отвратителния звяр, насочили роговете си към него.
Вярно, зъбите му бяха страшни, само че нямаше израстък като нашите. Не ми се вярва и че очакваше такова стремително нападение. По инстинкт се опря назад на опашката си, може би за да си опази главата; роговете ни се забиха в гърдите му и в същото време започнахме да го дерем с острите си нокти. Отново и отново го мушкахме, той ревеше от болка и бяс, кръвта плискаше наоколо. После Дарва се извъртя, подскочи — подпряна само на опашката си — и мощно изрита животното по хълбока. Бунхарът тупна на земята.
Мигновено се стоварихме отгоре му, пронизахме уязвимия му врат и забихме нокти, разкъсвайки плътта. Нещастното създание нямаше и нищожен шанс срещу нас — не заради роговите израстъци, а защото дори обладани от безумна свирепост притежавахме предимството на човешката хитрост в боя. Убихме го, отървавайки се само с по някоя и друга драскотина.
Яростта и опиянението от собствената ни сила не се укротиха веднага. Пихме от кръвта на мъртвия звяр, късахме големи мръвки от тялото му, докато се преситим. Едва когато ни обзе сънливо задоволство, започнахме да се отпускаме. Първичните емоции отново отстъпиха мястото си на разсъдъка.
Дълго не продумахме. Най-сетне Дарва ме изгледа както бях оплискан със засъхваща кръв, после се обърна към разкъсания труп, над който вече кръжаха мушици. Скоро щяха да пристигнат и други любители на мърша.
— Олеле, какво направихме!… — промълви тя тихичко. Поклатих глава слисан и уморен.
— Май животинското у нас е повечко, отколкото си въобразяваме.
Дарва се вторачи уплашено в мен.
— Не за бунхара ми е мисълта. Досадникът сам си го изпроси. От другото се стряскам, дето стана после. — Тя облиза окървавената си ръка. — Парк, кълна се в боговете, толкоз беше приятно! И на вкус, и…
— Знам — промърморих унило.