Кръвожадното въодушевление отшумяваше, остана само тежката умора. Мускулите ме наболяваха от пренапрежението, драскотините по кожата ми също вече смъдяха. Знаех, че Дарва не се чувства по-добре, пък и беше доста стъписана.
— Такава съм си от две години, но никога не съм побеснявала.
Отново кимнах.
— Онова момченце Изил трябва да е било твърде изобретателно. Сигурно ти е подготвил подобна участ, ако продължиш да упорстваш… или ако на Гнизър му омръзне да чака. Предполагам, че са смятали да те пратят в блатата, за да надделеят в теб животинските инстинкти. Щяла си да подивееш и или да се превърнеш в истински бунхар, или да припълзиш при мъчителите си, за да молиш за милост. — Помълчах и добавих: — Е, не е толкова зле.
Тя ме изгледа много особено.
— Какво му е хубавото, по дяволите?
— Я помисли! Двамата затрихме с лекота тази грамада от мускули и зъби. Без да умуваме излишно, употребихме срещу него най-добрите си естествени оръжия. Беше по-тежък поне с двеста кила и от мен, и от теб, при това си е хищник по природа. Само че ние се оказахме по-опасни зверове. Значи сме господарите! Кралят и кралицата на харонската джунгла, напълно приспособени към живота тук. Няма от какво да се боим.
— Но… тази кръв! Ами че то си беше като оргазъм при секс. Или като да се дрогираш! Сега хем ме е гнус, хем ми се иска да си пийна още от кръвта му.
Права беше. На мен също ми се искаше и нямаше как да пренебрегнем този факт.
— Ще внимаваме да не се увлечем — предложих с въздишка. — Може би все пак трябва да се отпускаме от време на време. Дарва, вече сме убийци, истински хищници. Това е разплатата за преобразяването ни и не ни остава друго, освен да се примирим.
Тя обаче продължаваше да се терзае.
— Парк, ами ако… ако беше някой човек? Да речем, от войниците?
Моята подготовка на агент вече ми позволяваше да търся изгодните страни на неизбежното, но за Дарва беше по-страшничко. Исках колкото се може по-скоро да свикне с този факт.
— Слушай, ние вече не сме хора — заявих безцеремонно. — А и не е ли все едно дали ще гръмна, или ще намушкам с рог врага си?
— Не искам да ставам канибал! — потръпна тя.
— Канибализъм е, ако аз изям теб — натъртих разсъдливо. — Сега за нас човеците са просто вид лукави и подли животни.
Дарва нерешително врътна глава.
— Не знам дали ще ми е толкоз лесно.
— Или приеми без угризения това, което си станала, или ще се побъркаш. Просто няма за какво да се тревожиш! Ако се съберем отново с други преобразени и ни липсва храна, не вярвам инстинктите ни да победят. Опасно е само тук — в джунглата.
Отспахме си, вместо да се тормозим повече. Събудихме се по здрач, намерихме поточе наблизо и се измихме старателно. Отново се чувствахме разумни същества, а не зверове.
И все пак по някое време Дарва ме попита:
— Парк, сетих се за ония пришълци. Че ние не сме ли още по-чужди на хората?
Не разполагах с готов отговор на въпроса й.
Въпреки тревогите си повторихме оргията на унищожението още на следващия ден… и то съвсем съзнателно. Попаднахме на малък женски бунхар със счупен крак. Такава лесна плячка беше просто неустоимо изкушение! Утешихме се, че животното и без това щеше скоро да умре от глад, защото не можеше да ловува. Този път наслаждението от разправата ме притесни повече отколкото Дарва. Целият ми живот се крепеше на увереността, че се владея и направлявам постъпките си във всеки момент. Разчитах винаги на студената безстрастна логика. А да се поддам на животински страсти, дори да ликувам от първобитната си свирепост — ето това вече не ми даваше мира!
Самият лов никак не ме безпокоеше. Хората се хранят с животинска плът от памтивека. Е, в цивилизованите светове отдавна бяха преминали на синтезирани белтъчини, но жителите по границата и досега си похапваха с наслада сготвено месо. На Харон също се препитаваха с дивеч и риба. Вярно, жителите на градчета като Монтлей и Бурже имаха мръвките на трапезата си разфасовани и превърнати в гозби, но това не променяше нещата. Дарва и аз само се бяхме отърсили от лицемерието. Скоро свикнахме с факта, че сме новите страшилища на джунглата.
Микробите на Уордън в телата ни пък явно бяха практично настроени. Още след повалянето на третата ни жертва започнах да усещам изтръпване и особен дискомфорт в устата си. Дарва се оплака от същото и щом си огледахме взаимно челюстите, забелязахме промяната. Зъбите ни ставаха по-остри, особено резците. Във всяка подробност се приспособявахме към ролята си на хищници, при това без допълнителна магия.