Насочих цялата си воля в усилието да открия откъде идват сигналите. Успях. Единият източник беше на десетина метра от Дарва, зад голямо дърво. Имаше и друг на петнадесет в противоположната посока. Трети чакаше под водопада, четвърти — на скалите горе. Струваше ми се нелепо лесно да ги открия с новите си способности. Но дали това означаваше, че и те са ни забелязали веднага? Съмнявах се. Или изобщо не ни обръщаха внимание, или ни бяха взели за бунхари. Иначе досега да са ни нападнали.
В следващия миг онзи зад дървото се показа, без изобщо да погледне към нас. Сливахме се идеално със зеленината.
Беше войник в черно-златна униформа. Изглеждаше много отегчен, когато се пльосна на сянка под дървото. Формата на кобура издаваше, че носи лазерен пистолет. Как ми се искаше да докопам такова оръжие! Е, двамата с Дарва и без това бяхме чудесни бойни машини, но не можехме да надбягаме смъртоносния лъч. Ако имах пистолет, щях да се разправя с този гадняр без никакъв риск.
Разнесе се тихо писукане и мъжът извади от джоба си мъничък приемо-предавател. Каза няколко думи и получи отговор. Редовната проверка на началниците, нямаше какво друго да е.
За нещастие не бяхме мънички. Предишният Парк Лакош би се изнизал като котка. А трябваше непременно да се махнем оттук. Дарва стоеше прекалено близо до войника. Бавно и внимателно се наведох и вдигнах голям объл камък, като разсеяно отбелязах, че дори той беше претъпкан с микроби.
Спътничката ми плавно изви глава да види какво правя и кимна, после пак се загледа в мъжа.
Побързах да метна камъка с цялата си сила, но не сполучих особено — колкото и опасни да бяха китките ми, в ръцете си нямах чак толкова мощ. Все пак той изтрополи зад гърба на войника, който скочи и се обърна светкавично, извадил пистолета от кобура. Не се остави да му отвлечем толкова лесно вниманието, а се заозърта подозрително и тръгна полека към Дарва. Мъничетата в тялото му сякаш „светнаха“, макар думата да не бе съвсем точна. Изглеждаше като да опипва мислено околността.
Дарва леко приклекна сред широколистните храсти, където се криеше. Дори аз нямаше да я видя, ако не знаех, че е там. Трябваше да се боим от дарбата на войника, а не от очите му, колкото и зорки да бяха те.
Незнайно защо още не я забелязваше — може би собственото ни напрежение караше нашите микроби да му пречат, но скоро щеше просто да се блъсне в нея. И още не се беше обадил на останалите…
Взех решение за частица от мига. Надявах се и Дарва да направи каквото трябва в единствената секунда, която щеше да има на разположение.
Мъжът спря само на две-три крачки от нея и накрая я усети — отначало с помощта на „магията“, после се взря и я различи в зеленината. Ухили се.
— Я виж ти, преобразен с наченки на силата! — промърмори присмехулно.
Тогава изскочих от скривалището си.
— Ей! — креснах и напънах могъщите си краката скока на живота си.
Дарва не се помайваше — щом онзи се извъртя към мен, тя почти го обезглави с един замах на дясната си ръка. Пръстът му натисна конвулсивно спусъка, но лъчът само прогори клоните далеч над мен.
Почти едновременно се втурнахме към трупа. Приятелката ми гледаше недоумяващо как изтръгвам пистолета от ръката му. Помогнах си с опашката, (За да се завъртя на място, и побягнах към джунглата. Друг глас вече викаше гневно зад нас, чух и съскането на лазерен лъч, забил се в мокри листа.
Щом се уверих, че Дарва се е скрила, отново застинах на място и зачаках.
Притичаха мъж и жена с готови за стрелба пистолети. Внезапно се запитах дали не съм прекалено непохватен с тези грамадни длани и дълги нокти, но дръжката на оръжието легна привично в ръката ми и се успокоих. Бях сред най-добрите стрелци в Конфедерацията, нямаше как да пропусна такива едри мишени от десетина метра. Натиснах спусъка два пъти и прогорих спретнати дупчици в противниците ни, точно където бяха сърцата им. Паднаха по гръб и не шавнаха повече. Скочих да взема и техните оръжия заедно с коланите, на които висяха скъпоценните батерии. След това се затичах към Дарва.
Подадох й един колан с пъхнат в кобура пистолет. Не си казахме нищо, докато не навлязохме навътре в гъстата гора. Най-после се опряхме на опашките си и си отдъхнахме.
— Едва ни се размина! — възкликна Дарва малко прегракнало.
Кимнах.
— Все пак си струваше.
Тя ме зяпна.
— Ама защо ти трябваше да рискуваш заради тия пистолетчета? — Сви пръсти и ноктите й изскочиха. — Нямаме нужда от оръжия.