Огромната звезда от клас F имаше внушителна система от небесни тела. Единадесет планети от типа газови гиганти, безбройни астероиди, комети, а също и голи скалисти планети, които не можеха да послужат за нищо. И все пак четирите скъпоценности си стояха на мястото — светове с изобилие на кислород, азот и вода.
Когато хората от експедицията ги зърнаха за пръв път, те бяха образували почти правилен квадрат.
Разбира се, различните им орбити правеха такова съчетание извънредно рядко, то почти не се наблюдаваше по-късно, и все пак бе породило някаква смътна уплаха, защото не изглеждаше естествено. Членовете на експедицията се настроиха не по-малко подозрително от самия Уордън и удвоиха предпазните мерки.
Харон — най-близкият до местното светило — се оказа горещ свят с натежал от изпарения въздух. Почти навсякъде валеше непрекъснато, а господстващата форма на живот напомняше някогашните по-дребни видове динозаври. Моретата покриваха голяма част от този естествен парник.
В сравнение с него Лилит пък беше сякаш самото съвършенство. Тук водата също покриваше седемдесет процента от повърхността, но температурите изглеждаха много по-поносими. Имаше ниски планини, обширни равнини и блата. Малкият наклон на оста на въртене правеше смяната на сезоните практически незабележима. Синьо-зелен свят, богат на всякакви растения — не прекалено различни от вече познатите на човека. На Лилит се срещаха предимно странни насекомоподобни — от невидими дребосъци до безобидни чудовища. Точно такива райски местенца се опитваха да сътворят майсторите на тераформирането в Конфедерацията, ала рядко успяваха. Засега никаква змия не се мяркаше в тревата.
Цербер беше по-суров свят, макар и не прекалено враждебен. Имаше големи сезонни колебания на климата, затова пък обширните тропически зони изглеждаха подходящи за заселване… само че липсваше земна твърд. Дълбок океан покриваше планетата. А чудноватите растения, издигащи се от дъното му и извисяващи се километри нагоре, представляваха единствената суша. Великански туфи — толкова здрави и нагъсто струпани, че образуваха цели острови. В океаните обаче живееха твърде опасни наглед хищници. Не особено приятен свят; сега вече разбираха защо според Уордън той имаше кучешки вид, особено в съпоставка с Лилит!
Най-отдалечена от звездата си беше Медуза — сурова и студена планета, покрита със скали и замръзнали морета, из която бушуваха виелици. Тук-там се виждаха гори, но почти навсякъде властваха тундрата и прерията. Грозно местенце…
Е, на старата Земя хората бяха покорявали и по-враждебни територии. Усърдни работяги можеха дори да си изградят цивилизация в умерените зони на Медуза. И все пак, за да наречеш такава гадост свой дом, наистина трябваше да имаш пълна с чакъл глава.
Четири свята — от влажен ад до вледенена тундра. Температурите не ги правеха негодни за живот, а въздухът и водата бяха напълно подходящи за хората. Невероятно. Фантастично.
Учените от Експлоатацията не бяха мазохисти и естествено избраха Лилит за своя основна база. Настаниха се край прекрасна лагуна на един тропически остров. Щом подготвиха лагера, по-малки групи се отправиха към другите три планети.
Когато започна проучването, екипите на Експлоатацията бяха поставени в пълна изолация. Трябваше да мине поне година, за да изиграят изследователите ролята си на опитни зайчета, да се наблюдават и анализират един друг, както правеха и с планетите. Дотогава никой друг нямаше да стъпи в Диаманта на Уордън. Експедицията разполагаше със совалки за пътувания между четирите свята, но не и с междузвездни кораби. Рискът беше твърде голям. Човечеството се бе парило често и вече не се отнасяше лекомислено към незнайните опасности.
Змията на Лилит изчака половин година, преди да се захване с натрапниците.
След време учените му дадоха дълго и трудно за разбиране име, но всички продължиха да го наричат микроба на Уордън. Представляваше извънредно миниатюрен дребосък и отначало се съмняваха дали изобщо е форма на живот. Проникваше навсякъде. Свързваше се с почти всяка молекула твърдо или течно вещество на Лилит и ставаше неделим елемент от структурата й. Толкова малко и просто нещо не можеше да е разумно, затова пък присъстваше къде ли не и очевидно знаеше какво иска. Не му допадаха молекули, в които не се бе разположило, а и имаше неприятния навик да унищожава всичко чуждо за родната му планета. Превърна апаратурата и дори дрехите по гърбовете на учените в купчинки сивкав прашец. Не понасяше изкуствено синтезираните вещества, от каквито се състоеше почти цялото оборудване на експедицията. Разбира се, чудесно се спогоди със самите хора и донесените от тях растения, защото разпозна естествена органичност на въглеродна основа. Побърза да се напъха във всяка клетка и да се заеме със стопанисването й, докато постигна чудесно симбиотично взаимодействие. Шестдесет и двамата смаяни мъже и жени, останали както ги е майка родила, едва ли можеха да се утешат с мисълта, че повече няма да ги мъчат простуди, а дребните рани ще зарастват почти светкавично.