— Вече ти казах, че баба беше с голяма дарба. Като дете научих от нея туй-онуй и ми изглеждаше забавно, ама не стигнах далеч. Също като с кавалчето, дето го подариха на моя брат. Скоро му омръзна да се упражнява. Тъй е и със занаята…
— Добре, но това не обяснява моята чувствителност към дребосъците. Не вярвам да я е събудило заклинанието, което баба ти ми прехвърли. Корман разправяше, че съм имал вродена дарба и предсказа, че скоро ще усетя своето уа. Много е важно! Оказва се, че и двамата можем да се научим, следователно преобразените не са лишени от силата, поне в сравнение с нормалните хора.
Помнех, че мнозина сред прокълнатите са били чираци, значи обучението за тях представляваше жизнена необходимост. Иначе силата или си оставаше безполезна играчка, или съсипваше носителя си.
Вече бях убеден, че същината й е в умението да се съсредоточиш, докато усещаш микробите в предмета, към който си насочил своето внимание. Повечето хора нямаха нито волята, нито увереността за това, в себе си обаче не се съмнявах, а и Дарва изглеждаше достатъчно решителна и упорита.
Вървяхме към място, което тя наричаше Зъберите — там скалите имали доста чудновати форми. Беше ги виждала на снимка и ме уверяваше, че няма как да сбърка. Отначало решила, че мястото е прекалено рисковано, защото наблизо минавал път, водещ към градче на име Гебрат, но сега просто нямахме друг избор.
Доближихме в късния следобед на следващия ден. Започнах да подслушвам разговорите в радиус от около пет километра, но май си приказваха само патрулите на пътищата. Никой не спомена за засада при Зъберите, а вече се бях уверил, че тези бръмбазъци работят на една честота, значи нищо не пропусках.
Все пак внимавахме. Дарва беше права — нямаше как да се сбърка тази местност с друга. Четири назъбени каменни колони се извисяваха на повече от километър над околната джунгла, същински гигантски стрели, насочени към небето. До основата на втората отляво трябваше да се срещнем със съратниците си… стига, разбира се, там да нямаше други, не толкова приятелски настроени посрещачи.
Разделихме се и започнахме да се промъкваме от срещуположни посоки, готови да се разправим с всеки враг, само че засега нищо не подсказваше наличието на такъв. Ако мястото беше разкрито, войниците тук трябваше да са много по-печени от онези при водопада. Наблюдавах внимателно още два часа, а после с Дарва се спотаихме в края на гората, без да излизаме на открито. Нямахме с какво да мерим времето, затова решихме да чакаме вечерта с надеждата да ни приберат.
Скоро се спусна мрак. От време на време включвах приемо-предавателя, но отново не чух нищо за Зъберите.
След малко доловихме движение наблизо и застинахме. Веднага приготвих за стрелба единия пистолет. Виждах чудесно в неизменния полумрак на джунглата, въпреки че това не можеше да се нарече истинско нощно зрение. Не различавах добре новодошлия. Но го напипах смътно и чрез микробите на Уордън.
Той припълзя към средата на откритото място, озърна се и прошепна неспокойно:
— На юг отеква гръм.
Това беше споменатата от Дарва парола, ала предпазливостта все още не ме напускаше. Ако Мора бе научил от пленници за сборните пунктове, сигурно би изтръгнал от тях и паролите.
Посочих с пистолета. Дарва кимна, дръпна се настрани и пристъпи към тъмния силует.
— Разрушителят гради.
Чу се тежка въздишка.
— Слава на боговете! — тихо възкликна женски глас. — Коя си?
— Дарва. А ти?
— Хемана от Облачната долина.
— Аз пък съм от Гръмохълм. Ела насам, за да се виждаме.
Вече можех да разгледам по-добре другата жена. Нямаше съмнение, че е от преобразените, макар единствената странност на лицето й да бяха яркооранжевите фасетъчни очи. А на гърба й се издуваше нещо обло и гладко.
Дарва се обърна към мен и прошепна:
— Излизай вече! Засега няма опасност.
Доближих ги и разгледах по-подробно Хемана. Тялото й беше черно и лъскаво като на насекомо; в момента стоеше на четири от осемте си крака — ръце нямаше изобщо — завършващи с единствен твърд и тъп нокът. Все пак по главата й се виждаше късо остригана черна коса.
Тя също се вторачи в мен, стрелна с поглед Дарва и пак ме зяпна.
— Еднакви ли сте?
— Горе-долу — отвърнах. — Дълго е за обясняване. Между другото, казвам се Парк. Аз съм мъжът.