— Значи сега ще трябва да разчитаме главно на вас — каза Френта, обърната към мен и Дарва. — Най-едри сте. Ще можете ли да носите тези двамата?
Дарва вдигна рамене.
— Защо не? — отвърнах. — Но ще трябва да се държат здраво.
Дяволът се постара да изрази благодарността си с ужасна гримаса, а момичето май се уплаши още повече.
— Ей, качвай се на гърба ми — подканих я дружелюбно. — Нито съм отровен, нито хапя, поне не хора, които са на моя страна. По-добре да си седиш, отколкото да се тътриш в този дъжд.
Дяволът с лекота се настани на гърба на Дарва, но явно тежеше доста, ако се съди по намръщеното й лице. Френта застана до момичето.
— Побързай! Нека ти помогна.
— Ами… не знам. Защо да не ходя сама…
— Нямаме време, а и не понасям предразсъдъци — ядно отсече мургавата жена. — Ти също вече не принадлежиш към обикновените хора, както личи от рогата на главата ти!
Изведнъж усетих енергийния поток от микробите в нея, някаква много сложна информация се прехвърли от протегнатата й ръка към стъписаното момиче. Сякаш ги свърза паяжина от милиони светещи нишки.
Момичето пристъпи като насън към мен и с помощта на другата жена се качи на гърба ми. Вкопчи се здраво.
Водачката ни кимна доволно, отстъпи крачка и начерта някакви знаци във въздуха.
— Не си свободна, докато не ти кажа! Хайде! — подкани останалите. — Сега не е моментът да се бавим.
Усещах колко е вцепенено тялото на гърба ми и подхвърлих на Френта:
— Ти май си от чираците.
— И то не от най-способните — озъби се тя и ни поведе през шибаната от вятъра мокра джунгла.
Дълго и тежко пътешествие, особено с тази бързина. Тъй и не видях ясно лицето на мургавата жена, а черното наметало прикриваше тялото й. Оказа се много жилава и пъргава. Аз и Дарва скоро се уморихме от допълнителния товар, но трябваше да продължаваме напред. Червеят и Хемана поддържаха добро темпо въпреки калта. Водачката изглежда усещаше кога някой от нас е капнал дотолкова, че вече не може да върви, и умело подбираше времето за почивки. Не бяха толкова начесто, колкото ни се искаше.
Напредвахме цяла нощ през напълно дива местност, тъй че скоро всички изгубихме представа къде сме и в каква посока се движим. След много време се добрахме до някаква полянка и Френта реши да спрем. Позволи ни да си потърсим храна според собствените вкусове, а после щяхме и да поспим. Обясни, че не е особено благоразумно да вървим през деня, пък и ни очакват дълъг път — поне още две нощи.
Двамата с Дарва бяхме изтощени, но сега повече от всякога трябваше да се възстановим бързо. Не търсехме схватки, а поглъщахме алчно дребни животинки, сетне се дозаситихме с плодове. Проспахме остатъка от деня.
И на светло не видяхме по-добре лицето на Френта — твърде любопитен факт! Сигурни бяхме, че и тя е преобразена, макар и посвоему. Редувахме се да бдим, но аз не се разделих с лазерните пистолети. И без това останалите не умееха или просто не бяха приспособени да стрелят с тях. Пък и… доверявах се напълно само на Дарва.
Следващата нощ много приличаше на предишната, макар дъждът да поспря и лично на мен ми олекна. Моята пътничка мълчеше през цялото време. Радвах се, защото бях твърде уморен за празни приказки. По средата на третата нощ неочаквано излязохме на широка пясъчна ивица. Бяхме стигнали до брега. По-късно научих, че отново сме на южния бряг, но на повече от сто километра западно от Бурже.
Отдъхнахме си, когато се убедихме, че това е краят на мъкненето ни през джунглата. Загадъчната Френта бе успяла да ни преведе безпогрешно, тоест без да навлезем в земите на някоя от фирмите или да затънем в блато.
— Сега вече нищо не ви заплашва — увери ни тя. — Лагерът е защитен с могъща магия срещу натрапници.
Озърнах се.
— Лагер ли?
— Елате с мен.
Тръгнахме към близкото заливче. Изглеждаше пусто, докато не стигнахме до южната му извивка. Внезапно се озовахме насред голям, първобитен стан от палатки, с множество разпалени огньове и факли. Някои от спътниците ми ахнаха от изненада. Аз пък спрях, поумувах и се върнах няколко метра. Отново тишина и пустош. Направих бавно крачка, после още една… ето го и лагерът със стотиците си обитатели — и хора, и преобразени.
Френта махна с почти призрачната си ръка.
— Изберете си място и се настанете. Ще има достатъчно храна, но се боя, че палатките вече не ни стигат. Ако обаче предпочетете джунглата, внимавайте — заклинанието се простира само на стотина метра навътре в сушата!