Дори зрението ми не беше същото. Вече не бях способен да съсредоточа погледа си върху най-близките предмети, макар че все още ясно виждах Дарва. Забелязах, че имам муцуна и се досетих, че и моите очи — също като нейните — са много по-раздалечени отпреди. Мисленето обаче все повече ме затрудняваше. Човешкото ми съзнание умираше. Разбирах го, макар че с ускоряването на гибелта не можех дори да съжалявам за тази загуба…
Дарва вече изглеждаше като бунхарите в джунглата и видът й ми се струваше съвсем естествен. Само очите й запазваха чудато будно изражение. Наясно бях с три неща — спеше ми се, изпитвах глад и наблизо имаше самка…
Едва ли мога да си припомня следващите няколко дни, камо ли да ги опиша. Накратко казано, затвориха ни в голяма клетка с пуснат ток по решетката. Имаше и нещо като басейн с вода. Веднъж дневно вкарваха в клетката наскоро убито животно и двамата с Дарва го разкъсвахме. Щом заситехме глада си, следваше неспокоен, напрегнат сън, после отново се събуждахме. Бяхме бунхари и реагирахме само първично, като всеки хищник. Нямахме представа за мястото и времето, в главите ни не се мяркаше и най-смътна мисъл. Едва ли знаехме кои сме.
И все пак бавно изплувахме от това блато. Първа се събуди паметта, макар подсказаните от нея видения да не означаваха нищо. Най-сетне един ден се изтръгнахме от обятията на дрямката в някакво странно помещение и за пръв път аз осъзнах, че отново мисля.
Отнейде се разнесе гласът на Исим.
— Ако ме разбирате, тупнете с десния крак.
Обърнах се, видях Дарва и установих, че тя си остава бунхар. Но тупна с крак също като мен.
— Много добре — похвали ни лекарката. — Не се опитвайте да говорите. В момента гърлата ви са крайно неподходящо устроени и само ще изревете гръмогласно. Процедурата беше, меко казано, рискована. За да ви спасим като човешки същества, бяхме принудени да пришпорим процеса, като изключим съзнанието ви от него. Крайна, но жизнено необходима мярка. Двамата сте едва третият и четвъртият подобен случай, досега имаме една сполука… и един неуспех. Надяваме се с вас да подобрим равносметката. Ще направим всичко възможно да ви върнем сред хората, но процесът ще бъде извънредно бавен и изискващ неизтощимо търпение. Съхранихме човешкото в психиката ви. Досегашните изследвания показват, че не можем да ви наложим обратната промяна насила. Ако опитаме с нова поредица заклинания, ще реагирате, като буквално преобразите мозъците си. А щом имате мозъци на бунхари, повече нищо не би възстановило личността, разума и спомените ви. Трябва да се научите да контролирате всеки микроб на Уордън в телата си. Всеки!
Най-много се измъчвах, че не можехме да общуваме нито с лекарите, нито помежду си — с изненада открих, че Дарва беше напълно неграмотна, тоест не умееше нито да чете, нито да пише.
Мисля, че положението беше още по-странно за хората, които се опитваха да ни помогнат, отколкото за нас самите. Представете си как идвате всеки ден да преподавате на двойка бунхари! Длъжен съм да призная, че окото им не мигваше, през цялото време се държаха с нас като с разумни и зрели човеци. Аз пък се напъвах да върша всичко точно според указанията — нямах желание да си остана жизнерадостен звяр.
А трябваше непрекъснато да се боря с животинските желания. Едва се въздържах да не рева и нападам. Скоро осъзнах, че се тревожа и за Дарва. Отчаяно жадувах и двамата да успеем.
Денят, когато се съсредоточихме върху способността да говорим, беше особено вълнуващ. Постепенно овладявах всички процеси в тялото си. Мога да твърдя без сянка на съмнение, че за известно време представлявах най-схватливия и разсъдлив бунхар в цялата история на този животински вид. Заклинанието беше сложно, но се свеждаше до заповед към нашите микроби да създадат нещо като ларинкс в иначе твърде първобитните ни гърла. Нямах представа как ще изглежда той и как точно ще действа, но сигурно приличах на детенце с нова играчка в ръцете, докато усещах нещо да расте… и издадох първите звуци, различаващи се от яростното ръмжене. Е, гласът не беше човешки и речта звучеше гърлено, без никакво участие на устните, които все още не можеха да оформят думи.
А колко се зарадвах, когато видях и резултата от успешните усилия на Дарва! Накараха ни да спрем с промените и да се упражняваме. Изумително бързо се научихме да изричаме разбираеми слова. Няма съмнение — тръгвахме по желания от нас път! Но колко ли щеше да продължи той?