Възползвах се от новото умение на Дарва да се хипнотизира сама. Знаех, че ни наблюдават мнозина, макар да не ги виждах. Специалистите бяха готови да се намесят всеки миг, само че засега се стараеха да не ги усещам със съзнанието си. Всички чакаха напрегнато резултата. Исим ми обясни, че научили много нови неща покрай нашия случай. Не се заблуждавах — точно затова още се занимаваха с нас.
Най-голямото ни главоболие си оставаше излишъкът от телесна маса. Можехме да се отървем от нея постепенно, за няколко години, само че изгаряхме от нетърпение. Не е лесно да се оправиш с 220-килограмово туловище. Още по-важно беше да не остане и следа от предишното заклинание. Не бих позволил на микробите някой ден отново да пощуреят и да ни запратят сред тъпите хищници. Затуй щяхме да се превърнем в нещо, което засега съществуваше само във въображението ми.
Отново бяхме в познатата зала с белите стени. Започнах. Веднага овладях съзнанието на хипнотизираната Дарва и ето, че се появи мъчнотията — да наложа толкова силно новите заклинания, та да залича предишното. Необходимото усилие на волята беше такова, че лекарите не вярваха връзката между мен и Дарва изобщо да се прекъсне повече.
Сблъсках се с учудващо упорита съпротива. Точно това бе възпряло самоукия маг, опитал се да помогне на спътничката ми. Само че аз бях подготвен, а и нямах намерение да отстъпвам, пък каквото ще да става. Общо взето, проблемът беше в романтичните й фантазии как двамата си живеем щастливо в джунглата. Всеки добър психодоктор щеше да я излекува за часове, ако се намирахме в цивилизованите светове. Сега не ми оставаше друго, освен да посвия крилцата на нейното въображение. Опитвах се да отнема на подсъзнанието й контрола върху микробите, за да й помогна да го преодолее, а после тя да направи същото за мен. Тукашните магове вярваха, че Дарва е стигнала до седма степен, само дето й липсвало желание. Аз пък го имах в излишък.
Развихри се странна битка между психики — нещо средно между спор на двама инати и пречертаване на електронна схема. Разбира се, борбата ми с първобитното влияние изобщо не засягаше мисловните процеси на Дарва. Исках само да потисна онази част от уа, която бе застинала в нежеланата от нас форма.
Напъните ми ставаха все по-безсмислени и се заех да успокоявам пациентката си, да укротявам страховете й. Убеждавах я да не се поддава на тези примитивни животински желания.
— Моля те, ако изпитваш нещо към мен, помогни ми! Сама трябва да се справиш със себе си!
— Знаеш колко си ми скъп.
— Добре. Щом ме обичаш, престани да се инатиш! Никой не може да го направи вместо теб! — Собствените ми думи звучаха стъписващо в моите уши, но май вече разбирах смисъла им. — Дарва, опитвам се да го постигна, защото и аз те обичам. Ако ме разбираш, ако ми вярваш, отпусни се най-после!
Сам се чудех — дали наистина това ме подтикваше през цялото време?
Изведнъж всякаква съпротива изчезна, направо се стопи в дълбините на съзнанието й. Не очаквах увещанията да подействат толкова внезапно и волята ми нахлу с такава сила, че едва не запратих Дарва в несвяст на пода. Опомних се и започнах да проследявам тънките нишки на заклинанието.
Нататък всичко потръгна с лекота. Изпълнявах подготвените от компютрите модели и за мен сякаш минаха броени минути, макар после да ми казаха, че се проточило цели седем часа.
Успях да махна доста ненужни мазнини, преустроих тъканите и органите, за да се отърва и от излишната вода. Накарах микробите да сметнат всичко това за телесни отпадъци и да го изхвърлят. Събраха се трийсетина килограма органичен боклук с ужасна воня, но тогава нямах време за гнусливост. Дори 190 килограма не са никак малко, макар облекчението да се почувства веднага.
Диаграми, схеми, обемни образи просветваха в ума ми, прехвърляха се към Дарва и към самото уа. И тя се променяше според волята ми. Усещах го през цялото време, сякаш се случваше със собственото ми тяло.
До самия край нямах нито миг покой, защото благодарение на връзката се превръщах в точно нейно копие, а не такова беше желанието ми. Всъщност забавиха ни именно усилията да постигнем разликите. Много пъти бъркахме, промените в мен се повтаряха и у Дарва. Надявах се да се справи със своята част от пътя. Можех да си представя само нея, затова тя трябваше да се заеме с мен, докато аз се съсредоточавах да запазя равновесието в организма й. Най-сетне успяхме да си предаваме едновременно различни команди и по-късно оцених умението на жонгльорите да подмятат по няколко предмета, без да ги изтърват.