Когато всичко свърши, и двамата се свлякохме от изтощение. Спахме непробудно десет часа.
Размърдахме се, отворихме очи в един и същ миг. Някъде забръмча сигнализатор, за да повика останалите. В главата ми се премятаха триизмерни схеми и знаех, че доста време ще мине, докато се отърва от тях.
— О, богове! Успяхме! — промълви смаяната Дарва. — Погледни се само!
— Изглеждаш чудесно — побързах да кажа. — Гордея се с теб.
— Имаме нужда от огледало — разсъдливо отбеляза тя.
— Ей, усещаш ли как ни свързва уа?
Не се бях съсредоточил, но веднага се сетих за какво говореше. Връзката между нервните ни системи си оставаше непокътната.
Вратата се отвори, влязоха доктор Исим и двама мъже. Единият беше едър и як, с мургав загар и белоснежна коса. Веднага познах, че някога е живял в цивилизованите светове. Носеше бели дрехи, но не като на лекарите. Бяха ушити по мярка и повече приличаха на униформа.
Другият ми се стори много особен тип. Дребосък с козя брадичка, а на носа му се мъдреха очила с рогови рамки. Твърде необичайна гледка в Диаманта, където микробите се грижеха добре и за зрението. Дори облеклото му го отличаваше — памучно сако и тъмносин панталон. В Бурже всички биха го зяпнали смаяно.
Само че още нещо ме смущаваше в този човек. Виждах го, можех да протегна ръка и да го докосна. Но не го усещах чрез уа. Бях започнал да се доверявам повече на микробите в себе си, а за тях той просто не съществуваше.
— Как се чувствате? — попита ни Исим.
— Малко сме уморени, иначе всичко е наред — казах аз. — И много ни се иска да се огледаме.
— Предположихме — позасмя се тя.
Кимна към отсрещната стена, зад която се намираха пултовете. Този път осветлението я превърна в огледална повърхност. Веднага се вторачихме в отраженията си.
Разбира се, оставахме си великани. Беше неизбежно. Почти 230 сантиметра ръст, за да разположим някак по телата си внушителния остатък килограми. Стърчахме като кули над останалите, особено над дребосъка, в чието присъствие все не можех да повярвам.
Скелетите ни не приличаха напълно на човешките, за да издържат на такова чудовищно тегло дори при по-слабото притегляне на Харон, но на външността ни това не се отразяваше прекомерно. Дарва се бе превърнала в прекрасна жена. Често се питах как ли е изглеждала, преди гадното чираче Изил да се погаври с нея, но сега виждах, че съм се престарал в желанието си. Бях подчертал излишно женствеността й, ала не изпитвах никакви угризения. По дяволите, та тя се бе отнесла не по-малко решително към моята външност!
Не знам приличах ли на някого, когото е срещала преди, но явно така си представяше съвършения мъж. Естествено и двамата пращяхме от мускули. Нейните обаче личаха само при движенията, а моите просто се издуваха. Нищо чудно древните хора да са смятали, че техните богове и богини изглеждат като нас. В стремежа да се отървем по-скоро от излишъците си бяхме пуснали коси до пода, аз имах и страшничка брада. Щяхме да ги подрежем, разбира се.
Едва ли е нужно да казвам, че все пак не бяхме съвсем хора. Иначе тя трябваше да тежи най-много сто и десет килограма, а аз — към сто и двадесет. Само че и без буйните коси пак имахме да разполагаме някъде още 180 килца. Разликата беше в дългите дебели опашки, които бяхме принудени да запазим.
Избрахме си тъмнобронзова кожа и червеникав оттенък на косата. Нямаше особено значение, стига цветът да не напомня за омразното зелено на бунхарите.
Веднага открих, че идеалният мъж според Дарва трябва да е много надарен в една част от тялото си. Е, и аз бях попрекалил с нейните прелести. Дори се притеснявах малко от Исим, макар да беше лекарка.
Когато се усетихме, че започваме да ставаме нахални, престанахме да се оглеждаме, макар и другите трима да ни наблюдаваха с интерес.
— Опашати богове! — подхвърли едрият старец с приятен дълбок глас. — Приказна гледка… Вие двамата можете да сложите начало на нова религия.