Значи ако Зала бе попаднала тук, нямаше къде да се дене! Помощниците на Корил я откриха почти незабавно. Била дошла преди мен и я накарали да помага в някакви дреболии. Горката Зала — дори в твърдината на бунтовниците смятаха, че е способна само да търка подовете.
— Каква връзка може да има между тая жена и Мора? — чудеше се Дарва, докато вървяхме по дълъг коридор. — Ами че тя е на малко повече от двайсет години, а той е на Харон два пъти по толкоз! Абсолютна случайност е, че са от една и съща планета.
— И на Корил така му изглежда — подхвърлих аз, — но на мен тези номера не ми минават. Нейните тайни станаха прекалено много и без тази неочаквана връзка. Не вярвам чак толкова в случайностите. Конфедерацията обхваща огромен брой светове, а тук пращат малцина.
— Още си падаш по нея, а?
Разсмях се.
— Е, това поне няма защо да ти смущава съня. Никога не съм се влюбвал в Зала. Отначало, като чух от Корман що за чудо е, ми стана любопитно. Но самата тя си е простовата и скучна. А и с нея май вече не сме от една раса, какво ще кажеш?
— Тъй си е, ама нека да влезем заедно.
— А, не! Трябва да говорим насаме. Вече изобщо не изглеждам както преди и без изключителни способности или цяла шпионска мрежа тук никой не може да ме разпознае. Сериозно предимство! Но не искам да се безпокоя за теб.
Спряхме пред една врата. Обърнах се към Дарва и я целунах.
— Пожелай ми късмет!
— Какво ли друго ми остава…
Стаята беше подредена според моите желания — един стол, малка маса пред него… и нищо друго. По навик се наведох на влизане.
Зала вдигна глава и на лицето й се изписа искрена уплаха. Вярно, бях грамаден. Постоях мълчаливо, а вратата се плъзна на мястото си зад гърба ми.
Не забелязах никакви промени в момичето. Само дето сега носеше свободен син панталон и риза в същия цвят, иначе си беше все същата. И още имаше белега, оставен й от Мора — малките рогца на челото.
— Зала Ембуей? — попитах възможно най-официално.
Тя кимна колебливо и забелязах, че преглътна на сухо, без да си отвори устата.
— Зала, веднага ще ти обясня строгите правила. Първо, искам да ти посоча двете устройства в ъгъла. Едното е камера — всичко ставащо тук се записва. Другото е автоматичен лазер, който през цялото време е насочен към теб. Вратата няма да се отвори повече преди аз да го пожелая, при това ще го направи човек, седящ пред монитора отвън. Разбираш ли какво ти казвам?
Тя едва кимна, обаче събра смелост да попита с треперлив гласец:
— З-защо така? К-какво съм направила?
— Според мен всичко трябва да ти е ясно. Отначало мислехме, че не е тъй, но стигнахме до неизбежния извод, че поне подозираш…
— Н-не знам за какво говорите.
— Знаеш! Я ми кажи, ти присъедини ли се към поклонниците на Разрушителя в Бурже?
Кимна, макар и не веднага.
— Е, кой ги ръководеше?
— Ами… не мога да спомена името. Забранено ми е.
— Зала, добре ти е известно, че ние ръководим организацията. Следователно знаем името.
— Защо питате мен тогава?
Поусмихнах се. Вече се издаваше, че не е чак толкова уплашена.
— Защото проверявам дали ти знаеш.
— Естествено! Нали вече ви казах, че бях с тях?
— Името.
Очите й шареха уплашено.
— Не… наистина не мога. Наложиха ни заклинание, за да не се издаваме. Беше за наше добро.
Отбелязах, че се измъкваше доста изобретателно.
— И двамата сме наясно, че не е имало такова заклинание. Искам името. Няма да излезеш от стаята, докато не го кажеш.
Тя завъртя глава.
— Не мога. Имаше заклинание. Боях се…
Усмихнах й се зловещо.
— Разбира се, че не можеш да ми кажеш, просто защото никога не си чувала това име. Нищо не можеш да си припомниш от сбирките, на които уж си присъствала, нали?
— Мога, и още как! Това… това е смешно!
— Значи би трябвало да знаеш, че водачът на култа в Бурже, както и повечето членове, е бил с променена чрез заклинание външност. Изобщо не би могла да се досетиш кой е и нищо не ти пречеше да признаеш това. Лъжеш, Зала Ембуей. Никога не си припарвала до тези хора.