— Не виждате ли?! — Момичето отчаяно посочи рогцата си. — Според вас откъде ги имам?
— Ето и въпроса, на който се опитваме да намерим отговор. Нали разбираш, в бъркотията там нито е имало време, нито достатъчно хора, за да сверят всяко име със списъците. Просто са прибрали всеки с току-що поникнали рогца. Вече спипахме неколцина шпиони.
Това беше нагла лъжа, макар че Корил изобщо не се отличаваше с безгрижие и помощниците му внимателно проверяваха кой какъв е сред новодошлите. За всеки случай не допускаха никого от тях до местата за разтоварване.
— Тези шпиони — продължих неумолимо — вече научиха, че смъртта далеч не е най-тежкото наказание тук.
В този миг устремих своето уа към нея и подхванах не особено силно заклинание. Зала кресна и понечи да се изправи. Парализирах лекичко краката й, за да не си навреди по някакъв начин. Стремях се към драматичен ефект, но и внимавах да не привличам излишна маса, защото заклинанието трябваше да си остане преходно. Нямаше никаква опасност. Микробите закрепваха промените за дни, понякога и седмици, но впечатлението се натрапваше мигновено на жертвата.
Зала наблюдаваше смаяно как ръцете й сякаш изсъхнаха, по тях плъзнаха зеленикави и кафяви петна, после изведнъж се сдоби с чифт извънредно противни пипала, които за самата нея тежаха поне половин тон.
— Не!
— Искаш ли огледало, за да видиш й останалото? — подразних я, макар да не ми беше забавно.
Нямаше друг начин. Корман твърдеше, че странната й защита ще се прекърши само при крайна опасност.
— Не, не, не! — разпищя се Зала. — Кира! Моля те, помогни ми! Кира!
Изведнъж ми олекна. Знаела е все пак… Наблюдавах и чаках.
Навремето Корман ме уверяваше, че някой ден ще започна да възприемам уа не по-зле от него. Вече се бях научил. Двете съзнания в Зала Ембуей се виждаха ясно, сякаш наистина имах насреща си същество с два главни мозъка, поне според микробите на Уордън — напълно различими, макар и всеки по-малък от нормалния. Зала нищо не можеше да направи срещу гаврата, която си позволих с нея… но някой друг се зае с почти немислимото.
Изведнъж информационният поток от мозъка към тялото и обратно като че пламна с ужасна мощ пред мисления ми взор — проверяваше, опипваше точките, където бе наложено заклинанието. После започна да го премахва, както аз бях освободил себе си и Дарва. Който и да го вършеше — а трябваше да е другата Зала — се оказа силен маг, защото макар и кротко, заклинанието беше по силите на някой над седма или дори над шеста степен. Вече се питах дали насреща ми не стои сериозен противник и дали няма да науча на собствения си гръб отговора. В едно обаче не се съмнявах. Това съзнание не само криеше страшна мощ в себе си, но и беше превъзходно обучено. Кога? И от кого?
Изобщо не положих усилия да защитя заклинанието и Зала скоро си върна предишния облик. За миг мярнах внушителната амазонка, която бях видял преди много време на улицата в Бурже. Кира обаче явно нямаше намерение да си побъбри с мен.
Зала се отпусна изнемощяла на стола си. Нямаше да й се размине толкова лесно.
— Коя е Кира? — попитах направо.
Тя поклати глава и сведе очи към масата, за да не ме гледа.
— В теб е, нали? С Кира делите едно тяло, така ли? И точно затова са те пратили на Харон — заради нея. Зала, каква е Кира?
Тя притисна длани към ушите си, аз обаче притежавах инат в изобилие.
— Кира — започнах рязко, — ако ме чуваш и разбираш, трябва да ми повярваш, че е по-добре да се появиш. Бива си те със заклинанията, но това беше дреболия, а аз съвсем не съм най-силният маг тук. Още при първия опит да повредиш с магия лазера ще бъдеш изгорена. Знаеш, че боравенето с уа изисква време. Не вярвам да се надпреварваш по скорост със светлината. Ще останеш тук, докато не ни се явиш. Без вода и храна насред празна стая под пустинята, откъдето спасение няма.
Зала поизви глава, за да огледа комбинацията от камера и лазер. Не се опита да прави нищо. Накрая се вторачи в мен.
— Да пукнеш дано! Кой си ти, дяволите те взели?
Усмихнах й се мило.
— Зала, сладурчето ми, пред теб е твоят любящ съпруг, все същият симпатяга Парк Лакош, само че в нови дрешки на преобразен. Не ме ли помниш?
Това я потресе по-силно от всички мои заплахи.
— Наистина ли си ти?… — прошепна момичето.
Поклоних се.
— Че кой друг? Не знам дали ще е утеха за теб, но прикритието ти се разпадна в самото начало. Всъщност Корман ми възложи да те следя и да му донасям какви ги вършиш. Мислеше, че си от някакъв нов вид убийци на Конфедерацията. Боя се, че твоят, ъ-ъ, единствен по рода си мозък свети като фар за всички, които виждат чрез уа.