Говореше искрено и толкова ми се искаше да му повярвам.
— Все пак някой е знаел — напомних. — Кира и другите като нея са работили за Братството дълги години. После някой е заповядал да заличат следите. И дори е уредил тя да бъде заловена и изпратена в Диаманта.
Корил като че говореше повече на себе си.
— Колкото и да умувам, виждам само едно обяснение. Май удариха брадвата на проекта, защото тези контраагенти ужасно плашеха самите Владетели. Машини за убийства… Нали вече чу? Никаква вярност, никакви емоции, а и в крайна сметка бяха почти неуправляеми. Толкова чужди на всичко човешко твари можеха лесно да бъдат насочени не само срещу Конфедерацията, но и срещу различните групички сред Братството. Веднъж, когато вече бях член на Синода, предишният шеф на планетата се разприказва пред нас, защото обичаше да си спомня славното минало.
— Преди четиридесет години — промълвих аз. — Зала… Кира обаче е на двадесет и няколко.
Корил кимна енергично.
— А това, приятелю, означава само едно — дръзнали са да продължат и след заповедта за прекратяване. И тайната е била строго пазена в един от родовете на Братството. Така са имали огромно преимущество над останалите. Е, досети ли се вече? Пети Владетел, който тайно участва в играта четири десетилетия…
— Мора! Няма кой друг да е.
— Съгласен съм с теб. Все пак накрая ги е издал и е уредил да са му под ръка в Диаманта. Защо?
— Май измислих нещо.
— Слушам те.
— Има зад гърба си пришълците и техните органични свръхроботи. За какво са му били контраагентите, и то в цивилизованите светове?
— Може и така да е. А за какво са му тук? И защо още за нищо не е използвал Кира?
Корят се позамисли.
— Сигурно не е бил готов.
— Не разбирам.
— Да речем, че не са останали много от тези страшилища с двойно съзнание. Ами ако са само четирима? Помниш ли каква илюзия внуши Мора при бягството си от площада в Бурже?
— Четириглав дракон…
— А Крийгън вече е убит. Думония каза, че не твоят двойник му е видял сметката. Станало почти случайно. — Корил се взря в очите ми. — Мора се е срещал лично с пришълците.
Най-сетне проумях.
— Значи Корман може наистина да не знае. Еолия Матузе също.
— Току-виж не само Конфедерацията се опитва да очисти Четиримата владетели. Дали пък не прави неволна услуга на Ятек Мора?
— Не четирима владетели, а само един?…
Четиринадесета глава
Неизбежни решения
— Онова момиче — Зала ли е, Кира ли е, не я знам — много те разтревожи, нали? — попита Дарва.
— Не Зала. Тя дори е посвоему симпатична. Но откакто Корман ми каза за другото съзнание, все ми се искаше да го срещна… Сега обаче не съм много сигурен дали постъпих правилно.
— Ох, май никога няма да те разбера — въздъхна тя. — Първо я накара да се покаже, после съвсем се вкисна. От какво? Кира не е ли горе-долу същата като теб?
Извъртях се към нея, защото кръвта ми кипна. Стиснах устни и си наложих малко самообладание. Щях да отвърна заядливо и да отрека разгорещено, само че Дарва улучи точно болното ми място.
— Добре де, добре. Донякъде е вярно. Никога не съм бил толкова студенокръвен и бездушен, но наистина приличах на нея преди. Лишена е от всичко освен най-необходимото. Никакво понятие за морал, никакви стремежи, никакви чувства… Точно това са искали да постигнат онези биотехнолози с идеята за двойното съзнание. Успяват да прехвърлят емоционалните преживявания към Зала. Така Кира си остава с ум на компютър, без да й пречи дори следа от… ами, от човещина. Зала може да е тъпичка, но тъкмо тя е огризката от личност в това тяло. И все пак, когато говоря с Кира… като че гледам себе си.
Мислено добавих: „Виждам предишното си «аз», седнало на раздумка с компютъра на една трета светлинна година оттук.“
Как да не се замисля по какво изобщо се различаваше Кира от онзи в стражевия кораб? Щом си изпълни задачите, налагат му психоблокади, изтриват паметта и той се превръща в подобие на Зала, само че с много пари на разположение… Плейбой с навици на богат безделник, абсолютно безполезен и отдаден на удоволствията. Е, открих още една разлика — когато ми връщаха спомените преди поредната мисия, у мен оставаше този празноглавец. А Кира наблюдаваше събитията отстрани и несъмнено смяташе Зала само за своя маска — нищо повече.