Нямахме никакви хартии. Цялата необходима информация запечатахме в паметта си със самовнушение, за да се отървем от излишни проблеми. Всички облякохме зелени маскировъчни униформи, в каквито войските на Харон понякога проникваха в джунглата. Наложи се да ги прекроят за мен и Дарва. Малко суха храна и манерки с вода — друго нямаше.
Оставаха ни две денонощия и половина, за да стигнем до Замъка, предостатъчно на пръв поглед. Само че си пробивахме път през най-гъстата джунгла, а дори двамата с Дарва вече не бяхме съвсем като у дома си по такива места. По-близо до планините гората се поразреди, често излизахме на полянки и заобикаляхме каменисти хълмове. Започна мъчително катерене, защото не биваше да припарваме до пътищата. Нощем ни улесняваха дребните заклинания на Корил, изострящи зрението ни, но повече се осланяхме на естествените способности на Ку.
Сутринта на решителния ден доближихме мястото, откъдето щяхме да навлезем в подземните проходи. От стръмнината можехме да огледаме цялата долина под нас. И от всяка точка се виждаше Замъкът — още по-плашещ, отколкото на триизмерното изображение.
Настанихме се да чакаме до късния следобед, когато щеше да започне истинската ни работа. Сменяхме се да бдим, а незаетите се стараеха да поспят. Отбелязах с любопитство, че Зала не беше включена в графика.
Не можах да си отпусна душата и да си почина истински, макар да знаех, че подобни проблеми с нервите са присъщи само на аматьорите и не би трябвало да ме тормозят. Малко преди началото на поредния порой застанах над пропастта, за да огледам може би за последен път тази част от планетата. И видях първия си табар.
Въпреки дъждовната пелена различавах околността на петнадесет, вероятно и двадесет километра. Нямаше как да сбъркам онова, което се зараждаше пред очите ми.
Първо засвяткаха мълнии високо на изток. Скоро трепкащото сияние стана постоянно и се усилваше с всяка секунда. Ала все още нищо не се появяваше от облака. Изведнъж мястото точно под него сякаш се завъртя. Бях наблюдавал торнадо и преди, но не сред такава призрачна светлина.
От яркия център като че се протегнаха дълги пипала енергия и се забиха в земята. След няколко секунди отекна и поредицата трясъци. Не различавах добре в какво се забиваха мълниите, радвах се обаче, че не съм там.
Сиянието като че се сплеска и се превърна във фуния, но не се гънеше и усукваше като торнадо, а се оформи в почти правилна геометрична фигура. Този конус се източи към земята, обкръжен от лудешкия танц на мълниите. Потъмня, оцвети се, накрая докосна твърдта… и в него без да се смесват се завъртяха червени, оранжеви и виолетови ивици.
Лесно ми беше да разбера защо невежите хорица виждат в явлението нещо свръхестествено. Стихията сякаш можеше да умножава безпределно яростта си. Вече се приплескваше в цилиндър, който зафуча из долината.
И другите дойдоха при мен, щом чуха гръмотевиците. Макар и далечна, бурята вдъхваше ужас. Всички зяпахме в захлас унищожителното й шествие.
Само не Корил.
— Време е да влезем — изрече той невъзмутимо.
Неколцина от нас се извърнаха изненадани към него.
— Още не е пет следобед — напомних му.
— Никой няма да рискува кацане при табар толкова наблизо. Автоматичните системи са изключени, за да не привлекат бурята. Липсва електричество — значи няма совалки, няма и охранителни устройства. В момента бързат да набутат зарядите за лазерите в най-далечните складове под земята. И ние ще попаднем между тях и хората, които биха могли да ги използват срещу ни. Добре, нямам нищо против… Тази буря е истински дар божи! Да вървим!
Трудно ни беше да откъснем погледи от вихрушката, която ни омайваше, но разбирахме, че можем да изпуснем момента. Нагласихме раниците на гърбовете си и се запътихме към най-обикновена горичка на петдесетина метра от нашия стан.
— Стражите са се махнали, за да не пострадат — ликуващо отбеляза Корил. — Улесняват ни. Ако се вмъкнем незабелязано за онези във вътрешния пост, няма да оставим никаква следа от проникване.