Табарът ревеше съвсем наблизо, вятърът се превръщаше в ураган.
— Не е ли по-добре да захвърлим лазерните пистолети? — тревожно попита Кимил.
— Не ми се иска — отвърна нашият предводител. — Ще рискуваме. Току-виж се окаже, че само ние в целия Замък сме въоръжени с тях!
Наложеното в горичката заклинание беше изкусно заплетено и трудно се откриваше. Поначало малцина знаеха, че Замъкът има странични входове, макар това да бе съвсем логично — никой не гради крепост, без да си осигури път за бягство или снабдяване. Този тук водеше право към целта. А най-близкият всъщност би ни отдалечил, защото по него щяхме да стигнем до превърнатите в складове пещери насред планината.
Корил и още двама от нашите магове побързаха да се заемат със заклинанието. Искрено им завидях на уменията и лекотата, с която го разпердушиниха. Дори да имах не по-лоши заложби от техните, трябваше още много да се потрудя, докато ги настигна.
Две от дърветата сякаш изсъхнаха и се дръпнаха встрани, откривайки здрава метална врата. Знаех, че сплавта е доставена от Медуза… и е недостъпна за нашето уа. Не можехме да правим фокуси нито с вратата, нито с ключалката, нищо не пречеше обаче да се позанимаваме със самата скала. Микробите в нея откликнаха, сякаш тя бе живо същество. След минута до вратата имаше дупка. Корил кимна доволно, пъхна ръка и отмести преградата. Никакви алармени системи не се задействаха, защото ключалката си оставаше непокътната.
Бързичко се напъхахме в тунела и изчакахме маговете да върнат вратата на мястото й, а после да възстановят заклинанията. Мисля, че някой с първа степен в занаята би забелязал намесата, само че лично на мен подобна прозорливост не ми беше по силите.
Озовахме се в пълен мрак, но за нас той не беше непрогледен и изобщо не се чувствахме безпомощни. Ку веднага изпълзя по стената и залепна за тавана. Щеше да се движи над главите ни и да ни бъде нещо като застраховка срещу изненади. Всички виждахме своите микроби, придаващи ясни очертания, различавахме и границите на скалните стени. Без намесата на зрението гледката беше кошмарна… и всеки друг от овладелите силата също щеше да ни забележи веднага.
Ку запълзя бавно на пет метра над нас. Постарахме се да стъпваме безшумно, съсредоточили цялото си внимание в него. Корил водеше, Дарва вървеше последна. Тя пък се стараеше да проследи всяко движение на Зала, както се бяхме уговорили предварително. Макар и най-слаба в занаята сред нас, Дарва се намираше в нерушима връзка с мен. Ако видеше нещо необичайно, аз също щях да го усетя, както и ако някой се опиташе да й навреди. Чак сега се уверих, че Корил неслучайно е решил да тръгнем и двамата с него.
След поредния завой в тунела видяхме трепкащи отблясъци от факел в малка ниша до пещерата. Ку веднага демонстрира завидното си хладнокръвие. Припълзя над отвора и надникна с главата надолу. Върна се предпазливо и изсъска едва чуто в ухото на водача ни:
— Двама са, имат пушки с експлозивни куршуми. Електричеството още е изключено.
Корил се усмихна безмълвно. Пристъпи към входа на стаичката и вдигна ръце. Застинал неподвижно, излъчваше някаква тайнствена сила. След малко ни посочи да следваме Ку.
Един след друг подминавахме отвора. Виждахме за миг двамата скучаещи мъже, които от време на време поглеждаха някакво устройство. Изобщо не се обърнаха към нас.
Щом и Дарва се отдалечи, Корил най-сетне се раздвижи — първо се плъзна встрани, после тръгна заднешком към отсрещната стена на пещерата, където всички се събрахме под Ку. Чак тогава си отдъхна и ни поведе по следващия тунел. Нямаше нужда да обяснява какво бе направил току-що. Знаехме, че поддържаше илюзия за пълно спокойствие и липса на натрапници, докато се промъкнем край двамата пазачи.
Изминахме петдесетина метра и стигнахме до голяма кръгла пещера, където явно трябваше да се събират няколко коридора. Само че щом човек пристъпеше към средоточието, навсякъде около нея грейваше яркото уа на плътна скала. Дори не бях сигурен откъде влязохме. Значи бяхме се натъкнали на първия капан от лабиринта, при това чудесно скроен!
За всеки стигнал дотук нямаше съмнение, че затворената отвсякъде пещера е заблуда… но накъде да поеме? Помнех схемата — тук се събираха пет тунела и само един водеше към Замъка. Друг естествено би ни върнал там, откъдето влязохме. Останалите три не само бяха пълни с коварни клопки, но и се отклоняваха към различни складове.